Прозорците светеха.
Тя беше вътре, сигурно бе включила радиаторите, а стативът ѝ бе в центъра на малката стая. Платната сигурно бяха натрупани на куп до едната стена и сега там щеше да бъде доста неподредено, защото беше взела толкова много от общия им дом. Може би си бе купила спален чувал отнякъде — зад ъгъла на пряката имаше магазин за разпродажба на армейска екипировка — но дори с включени на пълна мощност радиатори сега там щеше да е студено. Не че имаше някакво значение — Бриджит носеше огън в себе си. Можеше да легнеш до нея в снега, без да го усетиш.
Помисли си дали да не ѝ се обади. Дори извади телефона си и въведе паролата за отключване. Но се спря. Обадеше ли ѝ се, тя можеше да погледне през прозореца и да го види… какво щеше да си помисли? Може би това, което правеше той, беше незаконно. Не знаеше със сигурност. Просто искаше да я види. За момент забрави за „Къщата на щитовете“ и жената, чието име още не знаеше.
Просто искаше Бриджит.
Искаше да бъде поканен да се качи и тя да го приюти с топлината си.
Беше след четири, когато си тръгна, и почти пет часът, когато се прибра у дома. Паркира колата си под ъгъл в гаража, изчака ролетната врата да се спусне и едва тогава влезе в къщата. Беше забравил камината запалена, но нямаше нищо лошо в това — поне беше топло.
Наля си последно питие и го занесе до дивана.
5.
Чу крачки по плочките на основната лаборатория — някой бързо се приближаваше и спря пред кабинета му. Вратата му беше почти винаги затворена. Някой каза нещо, но не на него. Може би на някоя от секретарките, работещи в общата част.
— Дойде ли вече?
Кейлъб успя да изключи екрана на компютъра и да завърти стола си към вратата. Секретарката му надникна.
— Доктор Нюком е тук. Но няма много време — трябва да се върне в патологията.
Висок и забързан, д-р Нюком отвори вратата и заобиколи Андреа.
— Кейлъб… точно ти ми трябваше.
Той затвори вратата, като замалко не затисна главата на Андреа, и протегна ръка. Кейлъб стана и се пресегна, за да се здрависат.
— Хенри…
— Как е… господи, какво ти се е случило?
Кейлъб рухна обратно на стола си и посочи дивана пред бюрото. Хенри се отпусна на него и коленете му се озоваха по-високо от таза му.
— Бриджит си тръгна — късно обясни Кейлъб.
— И ти остави прощален спомен? — попита Хенри, като докосна челото си.
— Да.
— Кога ѝ каза?
— В събота. Получи се зле.
— Колкото и да ми е неприятно…
— … но ти ме предупреди.
Хенри се усмихна, но усмивката му беше тъжна. На лицето му бе изписана дълга история, може би почти трийсетгодишна.
— На колко е Бриджит… трийсет? Трийсет и една. Когато Вики беше на тази възраст, нямаше начин да направя подобно нещо. Никакъв начин.
— Ти беше прав. И Бриджит беше права. Но не е непоправимо — каза Кейлъб. — Мисля, че мога да оправя нещата.
— Не в това е смисълът. Идеята беше да говориш с нея, преди да ти е извъртяла този номер, а не след това. Господи, Мадокс. Но и тя може да ти каже това.
— Ако някога пак ми проговори.
Хенри се облегна на дивана и кимна. Посочи дясната ръка на Кейлъб:
— Не ми казвай, че си отвърнал на удара ѝ.
— Не. По дяволите, не. Никога не бих.
— Ти никога не би — каза Хенри.
— Сериозно говоря.
— Помниш ли всичко, което се случи?
— За бога, Хенри. Не бях пиян.
— Не говоря за това.
За момент Кейлъб се почувства така, сякаш играят партия шах. Само че единствен Хенри можеше да вижда всички фигури. Кейлъб не знаеше какво би могъл да загуби, но беше сигурен, че не може да победи в подобна игра.
— Тя хвърли чашата, а аз… аз си тръгнах. Когато се върнах, беше заключила. Разбих прозорец, за да мога да си вляза. Мисля, че можеш да разпознаеш рана от порязване, хайде, моля те!
Той вдигна ръка и разпери пръстите си. Беше свалил бинта, за да види дали зараства добре. Хенри ги погледна и кимна.
— Беше глупаво.
Кейлъб замълча. Служебният му телефон иззвъня и той погледна номера.
— Лабораторните техници.
— Добре ли си? Предполагам, че знаеш как изглеждаш.
— Снощи май прекалих. Зная какво си мислиш, но не е това. Така че не започвай… ще се оправя.
— Просто… знаеш ли… мразя да виждам… — Хенри спря и вдигна поглед. — Откакто срещна Бриджит, беше започнал да се оправяш.
— Мислех, че няма да започваш пак.
— Свърших. Приключих, това е всичко, което ще кажа.
— Добре тогава.
Хенри продължи да гледа ръката на Кейлъб, докато той не я прибра в скута си, под бюрото. След това Хенри размърда дългите си крака и пак се облегна на дивана.