— Потърсих те тук тази сутрин — обясни Хенри. — Имаме проблем в патологията. Изпратиха ми едни резултати, които ни накараха два часа да си чешем главите. И след това си помислих: „Лудото куче6 Мадокс може да разреши загадката“.
Кейлъб се усмихна на стария си прякор.
— Лудото куче не е във форма. Но това ще ме разсее.
— А и моите загадки са винаги забавни, нали?
— Винаги.
— Имаш ли време сега? Мога да те закарам и да ти покажа.
— Дай ми минутка. Изчакай ме отвън.
Хенри посегна към дръжката на вратата, но спря, когато Кейлъб вдигна ръка.
— Да?
— Тази работа… ще вземам ли проби?
Хенри кимна.
— Тогава ще донеса хладилна кутия. Ледът е от теб.
Когато Хенри излезе и затвори вратата, Кейлъб се завъртя обратно към компютъра си. Беше писал писмо на Бриджит, беше го писал и започвал отново, без да успее да намери думите. Освен това бе ровил в интернет, проучвайки нелегалните барове из Сан Франциско. Местата, където може да отиде момиче от определен тип. Местата, които той скоро щеше да посети. И в тази задача бе преуспял, за разлика от писмото. Изпрати на себе си имейл със списъка, изтри писмото и изключи компютъра. Ако някой влезете в кабинета му, не искаше на екрана да се види целият му живот. Който започваше да става доста труден за обясняване.
Тъкмо ставаше, когато Андреа открехна вратата с няколко сантиметра и надникна в пролуката.
— Джоан се опитва да те излови.
— Получих съобщението ѝ.
— В хладилника на лабораторията има нова кутия с проби. Върху нея са картоните на пациентите.
— Кога пристигна?
Андреа сви рамене.
— Нямам представа. Джоан я намерила. Затова иска да говори с теб.
— Картони на пациенти от КУСФ?
— Не, от АВ7.
Този път Кейлъб кимна. Имаше договори с половината болници в региона на Залива да му доставят проби, ако могат да ги осигурят. Поради спецификата на пациентите си болницата на АВ намираше повече доброволци от всички останали взети заедно. Ветераните имаха готовност да бъдат доброволци. И имаха повече от онова, което Кейлъб изучаваше.
— Техният доставчик е идвал тук толкова пъти, че вероятно просто е влязъл и я е заврял в хладилника — каза Кейлъб. — Може Санди да е била на телефона и той да е решил да не я безпокои. Няма проблем.
— Ами ако не я бяхме забелязали? Не трябва ли да се подписваме някъде?
Кейлъб поклати глава:
— Но не сме я пропуснали — напомни той. — Виж, трябва да изляза да помогна на Хенри. Прати ми имейл, ако има нещо.
Андреа измъкна главата си навън. Кейлъб тръгна да заобикаля бюрото си, но се спря. Завъртя стола си обратно и коленичи на пода. Беше се отнесъл безгрижно преди секунди, но сега идеята на Андреа го обезпокои. Никой отвън не биваше да влиза в лабораторията, без да се регистрира и да получи бадж на посетител. Ако някой можеше ей така да влезе и да остави кутия с проби в хладилника, друг можеше да се вмъкне и да изнесе нещо.
А в лабораторията имаше неща, които не трябваше да излизат на бял свят.
Той отвори махагоновия шкаф под бюрото си за достъп до хладилния сейф зад дървената вратичка. На пръв поглед изглеждаше наред. Стоманата беше металносива и нямаше следи от надраскване. Цифровата клавиатура светеше в мека зелена светлина. Набра комбинацията, чу електронните резета вътре да се прибират и отвори сейфа. Полъхна го ледена вълна. В осветената от луминесцентна лампа вътрешност всичко изглеждаше наред. Четирите ампули с проби бяха непокътнати, а пластмасовите пликове, в които се съхраняваха, продължаваха да бъдат запечатани с неговия подпис.
Кейлъб затвори сейфа, изчака да чуе заключването и излезе при чакащия го Хенри.
— Да вземем по кафе, за да убием времето до пет часа — предложи Хенри. — Вече никой не остава до късно. Наближава Коледа и…
— Разбира се — съгласи се Кейлъб.
Хенри се готвеше да му покаже нещо, което той не трябваше да вижда. За целта не биваше да има свидетели.
Паркираха на Валенсия стрийт и влязоха в кафене между магазин за битова техника втора ръка и евтин бар. Сервитьорката им имаше пиърсинг на лицето си — халки и остри игли пронизваха устата ѝ, сякаш се бе опитала да я зашие затворена. Кейлъб се чудеше не я ли боли. Да легнеш на легло и да оставиш някой да забива извити игли през устните ти? Дали не го беше направила, за да се самонакаже? А може би в това имаше и някакво удоволствие? Чакаше за кафето си, подпрял ръце на одраскания плот, и мислите му скочиха обратно към Бриджит. Тя плака с лице между ръцете си, но експлодира, когато той коленичи до нея и сложи ръка на тила ѝ. Помисли си за жената от „Къщата на щитовете“ и студените ѝ пръсти, ефирно леки по вдлъбнатината на тила му, и силата на спомена бе такава, че гръдният му кош се стегна със смес от жажда и очакване, от която помисли, че ще се задуши. Усещане, едновременно чудесно и плашещо.