Сякаш жената всеки момент можеше да излезе от някоя сянка… а той щеше да се побърка, ако тя не се появи.
— Идваш ли?
— Извинявай — каза Кейлъб. Не беше сигурен колко дълго е стоял загледан в кафето си.
Взе чашата си от плота и последва Хенри във вътрешната половина на заведението, където седнаха един срещу друг на два тапицирани стола. Хенри се наклони напред, подпрял лакти на малката масичка между тях. Обиколи с поглед помещението и изучаващо изгледа останалите посетители. Хлапе със слушалки на главата, което съзерцаваше нещо на лаптопа си. Мъж с куфарче до стола си.
— Ако искаш… можем да го оставим за колата — предложи Кейлъб.
Хенри се наведе още по-напред и заговори шепнешком:
— Можем да говорим тук. Поне за основните неща. — Той погледна към мъжа с куфарчето и върна погледа си върху Кейлъб. — Тревожа се, че от токсикологичната ни лаборатория изчезват неща. Систематично.
Кейлъб поклати глава.
— Не я ли завежда Марси Хенсли? Тя е добър учен. Бях ѝ съавтор веднъж.
— Тя е фантастична — потвърди Хенри. — Но какво от това? Една лаборатория е толкова добра, колкото е най-лошият лаборант, обработващ пробите. Или най-калпавият представител на фирма, който калибрира оборудването ни…
Хенри загуби мисълта си и се наведе така, че лицата им почти се допряха.
— Исках ти да беше там — каза той. — Ти щеше да решиш проблема.
— Знаеш защо това не би могло да стане — въздъхна Кейлъб. — Ако ме повикат да свидетелствам.
— И все пак бих искал.
Хенри пак се огледа. Никой не им обръщаше внимание. Въпреки това той зашепна толкова тихо, че едва се чуваше:
— Тези проклети бюджетни икономии. Боже…! Всичката ни техника е боклук. Половината е безнадеждно стара. Една четвърт трябва да работи, само че не става. Ако не се намирахме в сутерена на КУСФ, щях да си помисля, че някой влиза с взлом и ни саботира.
— Шегуваш се.
— Бих искал.
— Може да е лаборант, когото сте оставили без нужното обучение. Или е забравил какво са го учили. Това са деликатни неща.
— Няма спор. Но каквото и да е, аз съм натясно, а сега имам и проблем.
— Колко голям?
Хенри вдига ръце във въздуха и ги разпери на метър.
— Голям — напрегнато прошепна той. И сведе поглед: — Може би.
— Колко са?
— Седем, за които знаем. Някои може просто да са се удавили. Всички идват от залива. Може и да не е толкова зле.
— И лабораторията не откри нищо? Съвсем нищо?
— Открихме алкохол. Повечето са били прекалено пияни, за да шофират, но не чак толкова, че да завият по кея и да паднат от него.
Кейлъб погледна кафето си и се опита да се съсредоточи върху проблема. Беше ясно, че за него това бе добре дошло — беше начин да се затрупа с работа, докато Бриджит не се прибере или не избледнее в съзнанието му. Докато жужащата неонова светлина на входа на „Къщата на щитовете“ не изгасне в главата му. Опита се да мисли като учен, защото това беше начинът да се върне към разума. Напрегнатото мислене и упоритата работа винаги го бяха връщали в релси, когато правите линии в живота му започваха да се размиват и маловажните неща се превръщаха в котви, които увличаха всичко надолу. Дори ако подозренията на Хенри се окажеха неоснователни, работата щеше да го погълне.
Отвори уста и попита:
— Някаква идея къде са пили? Имената на заведенията?
Хенри кимна, погрешно възприемайки въпроса като опит да се стеснят възможностите.
— Проверихме, но няма закономерност. Седем трупа, но петнайсет-двайсет бара. Никакво припокриване. Единственото общо е, че са били елитни. Висша категория. Това може би е следа, за която детективите да се заловят. Но от токсикологична гледна точка няма нищо съществено.
Кейлъб отпи две бързи глътки от кафето си.
— Какво те кара да мислиш, че изобщо има токсин?
Хенри буквално легна върху масата и прошепна:
— Защото никой от тези хора не е имал добра причина да е мъртъв. Мисля, че са убийства. Само дето не мога да го докажа.
Дните вече се бяха скъсили. Когато паркираха на полицейския паркинг под моста на магистрала I-80, вече минаваше пет и небето бе тъмно от почти половин час. Кейлъб последва Хенри покрай оградата от плетена тел на общинския арест и през задния вход на Съдебната палата. Сградата представляваше седеметажен бетонен паралелепипед, безлична и отблъскваща като жилищен блок в Съветския съюз. Кейлъб така и не успя да реши дали тази сивота бе по замисъл, или с цел икономия и функционалност.