— Разбрах — каза Кейлъб.
Мислите му обаче се препъваха като в тъмна улица. В единия ѝ край беше Бриджит, а в другия го чакаше жената от „Къщата на щитовете“. Кенън и Гарсия бяха някъде в сенките. Затвори очи и си представи докосването на жената, начина, по който тя го бе парализирала на барстола му единствено с шепот в ухото му и погалване с ръка. А какво ли би било, ако го обгърне с двете си ръце? И ако отърка тялото си в неговото по цялата му дължина?
— Вземи доклада на Марси и иди да седнеш в кабинета ми. Виждам, че имаш нужда. Ще дойда, като свърша.
— Благодаря. Нещо не съм… предполагам, заради трупа.
— Можеше да се очаква.
Хенри го остави пред Медицинския център на КУСФ в осем часа. Кейлъб изчака с кутията от стиропор в ръка приятелят му да се отдалечи. Когато колата се скри от погледа му, той остави кутията на тротоара и изрови от джоба си мобилния телефон. Включи го и изчака да се свърже с мрежата. Нямаше гласова поща или нови текстови съобщения. Само безкраен списък служебни имейли.
Тръгна да го прибира, когато размисли. Набра мобилния на Бриджит, прихвана кутията под мишница и тръгна към пейката под навеса на автобусната спирка. Тя отговори бързо.
— Какво искаш? — попита го.
С този тон можеше да каже всякаква фраза и той веднага щеше да разбере, че разговорът няма да се получи. Свали телефона от ухото си с палец върху бутона за прекъсване на връзката. Но после пак го вдигна.
Издаде някакъв звук, който дори не беше подобие на дума.
Не можеше да измисли какво иска. Първите ѝ думи бяха изпепелили първоначалната му мисъл.
— Какво искаше? — настоя тя. — Господи, Кейлъб… ти ми се обади, не аз на теб.
— Гласът ти. Исках да чуя гласа ти. Но не този.
— Да, този е. Това е гласът ми. Моят глас, който ти казва „Начукай си го“. Моят глас, който настоява „Не ми се обаждай по…“.
Прекъсна разговора и изключи телефона си. Изви ръка в замахване да го хвърли, но се спря.
Трябваше му телефон. Този телефон.
Имаше шанс, може би минимален, да го потърси някой друг. Беше оставил този номер на салфетката в „Къщата на щитовете“. Опита да тушира отчаянието си с тази мисъл. После включи отново телефона, прибра го в джоба си и понесе кутията в лабораторията.
Знаеше, че тя е наблизо… жената от „Къщата на щитовете“.
Беше прекарал живота си в откриване на неща, които никой не можеше да види. Отрови, патогени. Някои хора дори не вярваха, че тези неща съществуват, докато не им покажеше как да гледат. За нея знаеше повече, отколкото за другите неща, които беше търсил. Знаеше как изглежда, знаеше какъв парфюм използва. И това не беше всичко. Знаеше температурата на кожата ѝ, налягането на въздуха в шепота ѝ, цвета на очите ѝ в слабо осветена стая. Формата на голия ѝ гръб, като цигулка, изваяна от слонова кост. Значи можеше да бъде намерена. Щеше да изследва проблема, докато не открие подход към решението. Таен проход, въртяща се стена…
Взе пробите на Хенри и ги прехвърли в хладилна камера, действайки изцяло слепешката. Беше затворил очи. Беше по-лесно така, във фалшивия мрак, да си спомни аромата на нейния парфюм. Ако я обгърнеше със съзнанието си — ако защитеше спомена си за нея, както защитава пламъка на свещ в шепа, докато преминава от стая в стая в къщата си по време на буря — тогава споменът нямаше да избледнее. Щеше да го държи близо до себе си и да го запази, докато не я намери.
Ако това не беше вяра, значи такова нещо не съществуваше.
6.
Държеше на ключодържател малко фенерче в джоба си с единствената цел да си осветява пътя, докато се прибира нощем у дома от лабораторията. Беше видял веднъж рис в лъча му — златистозелените очи на котката бяха уловили лъча за миг, преди да избяга, ръмжейки в сенките. Тази нощ не видя нищо освен евкалиптови листа и кал по пътеката. Когато влезе у дома, първата му работа бе да насочи лъча, за да се убеди, че капаците на прозореца са непокътнати.
Беше полунощ, когато седна по турски на пода пред масичката за кафе с блок плътна хартия за рисуване и комплект въгленови моливи. Беше прекарал три и половина часа в лабораторията, за да построи калибрационна крива и после да пусне първия комплект проби през газовия хроматограф и масспектрометъра. Не успя да довърши работата, но видя достатъчно, за да разбере, че предчувствието на Хенри не е неоснователно. Но не това го занимаваше сега. Щеше да го довърши на сутринта и после да се срещне с Хенри.