Извади един от моливите, погледна върха му на светлината на огъня и го изпробва на първия лист от блока. Груба скица за начало. Само линии и малко сенки. Даде си десет минути, като затваряше очи от време на време, за да засенчи паметта си и после отново да я освети. Когато свърши, обърна листа към огъня и продължително го разгледа, като правеше малки корекции, докато се почувства доволен.
Детският му навик да рисува се възроди след нанасянето на Бриджит при него. Понякога тя заставаше зад него до масата в кухнята и посягаше, за да насочи дясната му ръка със своята, опряла буза на рамото му. Гласът ѝ бе тих, но сигурен. Често обвиваше пръст в парче гюдерия и размазваше сенките и линиите. Когато урокът приключеше, пръстите им бяха черни, сякаш ги бяха викали в полицията. За да им снемат отпечатъците и обвинят в престъпление.
А когато той стана по-добър, Бриджит започна да му позира.
В основната баня имаше вана на извити крака. Тя се потапяше в нея. Лягаше с притворени очи и оставяше едната си ръка да виси отстрани, докосвайки с пръст дървеното стъпало. А той сядаше на пода, облягаше се на стената и започваше да я скицира. Разговаряха тихо и това продължаваше до изстиването на водата.
Затова беше уверен, че може да нарисува жената, може да улови с въглен как бе изглеждала онази нощ. Откъсна от блока листа с грубата скица и го отдели настрана. После повтори рисунката, но този път с повече внимание към детайлите, без експериментиране.
Тя го бе хванала през китката и беше вдигнала ръката му с каничката на нужната височина. Това беше моментът, който той запечата: секундата преди да пусне китката му, два пръста вече се бяха отделили, а показалецът ѝ все още докосваше издатината на сухожилието, сякаш проверяваше пулса му. Кристалната тумбеста чаша беше на бара между тях, покрита със сребърната лъжичка с прорези, в която бе сложена бучка захар. Беше нарисувал това, сякаш го наблюдаваше зад лявото ѝ рамо, така че главата му хвърляше сянка в долния десен ъгъл на рисунката. Този ъгъл позволяваше най-богато взаимодействие на прекрасното ѝ лице с ръцете ѝ в основното пространство на листа. Добавянето на сенките затъмни част от лицето и торса ѝ, но това подчерта останалата част от нея. Придаде ѝ дълбочина и форма. Останалата част от „Къщата на щитовете“ се подразбираше — от сенките се подаваше позлатена лампа, бутилка на задния бар проблясваше в мрака на светлосенките. Сега знаеше, че някъде в дъното на тази сцена има мъртвец, но там фонът беше черен. Само че този човек не го интересуваше. Светлината и фокусът бяха върху нея. Бяха върху допрените им ръце и върху привличането, задействано от това докосване.
Трябваха му два часа да довърши, като рисуваше, без да спира. Ръцете му почерняха от въглена и се окървавиха там, където коричките по раните се бяха спукали. Отиде в кухнята и ги изми, после се върна при масичката за кафе, носейки автоматична писалка с мастило. С нея написа в левия ъгъл на рисунката същата бележка, която бе оставил на салфетката в „Къщата на щитовете“.
Можеше да занесе рисунката на горния етаж, да я сканира и разпечата в стотици копия. Но вътре в себе си знаеше, че тя би реагирала само на оригинала. Не може да мърдаш с устни текста на молитва и да очакваш тя да ти помогне — трябва всеки път да я произнасяш на глас. И коленичил.
Опъна няколко пъти ръце и разкърши плещи, после подостри въглена и започна отново.
Веднъж, докато беше във ваната, а Кейлъб я рисуваше на светлината на свещ, Бриджит отвори очи. Надигна глава над ръба на ваната — мократа ѝ коса падаше върху раменете и гърдите ѝ — и го погледна.
— Защо не те намерих по-скоро? — попитала го бе тя.
— Аз съм труден за намиране.
— Знам — каза тя.
— Какво знаеш?
Пламъчето на свещта се размърда, когато той се изправи.
— Онова, което каза. Че си труден за намиране. Но те са те намерили… значи и аз мога.
Тя затвори очи пак и главата ѝ се върна зад заобления ръб на ваната. Отпусна се и остави тялото си да се потопи в нещо близко до сън, за да може той да я рисува.
Разбира се, той никога не ѝ беше казвал, че е бил изгубен. Не знаеше какво знае тя или за какво се досеща. За момент просто остана загледан в нея, застинал с въглен в ръката.
— Рисувай — каза му тя, без да отваря очи. — Всичко е наред.
Той продължи и това беше единственият случай, когато се докоснаха до бялото петно в историята на Кейлъб, непрогледната мъгла, която Хенри наричаше празнота. Тя, изглежда, знаеше доста неща, но може би така беше най-добре. Ако знаеше, но не желаеше да говори по този въпрос, може би никога нямаше да проговори. Но той определено не искаше да говори за това. Върхът на въглена потрепери върху листа, преди да започне да запълва сенките зад ваната.