Петнайсет минути по-късно отново беше на ъгъла на „Джонс“ и „О’Фарел“. Натисна бутона на звънеца и погледна интеркома, монтиран в стената. Месинговата решетка бе покрита с патината на зелен оксид. Който и да беше на другия край, го накара да почака. Накрая в говорителя се разнесе белият шум на включена електронна верига.
— Парола?
— „Битер и ръж“ — отговори той.
Вратата се отвори с щракване. Кейлъб намери опипом пътя през тъмния коридор и попадна в основния салон на нелегалния бар. Когато влезе и видя обкования с медна ламарина таван, стърчащите рамене на стъкления полилей, осветяващи помещението като с горящи зъби, и сенките, скриващи останалата част от салона като под плътно кадифе, той разбра, че е попаднал където трябва. Тя можеше да се плъзга из мрака и да се материализира на стола до него така, както мъглата се намества в долините сред хълмовете, сгушва се там сред студените сенки и постепенно се втвърдява. Става осезаема реалност. Нещо, което може да се вкуси. Знаеше, че е била тук, с онази сигурност, с която бе усетил устните ѝ по чашата с абсент, когато докосна с пръсти ръба ѝ. Седна на бара и изчака реда си барманът да го обслужи.
— Да, сър?
— Искам „Мартин Милс“ и нека е двойно.
Това щеше да му струва двеста долара, ако изобщо имаха бутилка от него. Но смяташе, че ще привлече вниманието на бармана.
Така и стана.
Мъжът прокара ръка по предната страна на черната си вратовръзка и надолу по облечените в габардин копчета на жилетката си. След това се облегна странично на бара.
— Чисто?
Кейлъб кимна.
— Нещо към него?
— Чаша ледена вода.
Мъжът използва стълбичка, за да достигне до нишата в стената, където беше бутилката „Мартин Милс“. Наля го в старомодна чаша и я донесе с изпотената чаша вода. Кейлъб взе чашата с бърбъна и плъзна един от пликовете по плота. Пръстът му беше върху залепения върху гърба портрет.
— Тя идва тук понякога — каза той. — Дръж го зад бара, за да не го забравиш. Когато я видиш, дай ѝ го.
Мъжът се поколеба и Кейлъб избута плика по-близо до него.
— Какво е това? — осведоми се барманът, без да докосва плика.
— Трябва да я видя пак. Не знам името ѝ.
Мъжът изгледа плика продължително с ръце на бара. После го взе и го прибра. Кимна на Кейлъб и донесе бутилката. Наля един сантиметър в чашата на Кейлъб.
— Ще ти трябва.
— Знам го много добре.
Остана десетина минути в заведението, колкото да довърши питието си. Бърбънът беше гладък и чист… като слаб огън. Когато се надигна от стола, за да си тръгне, подпъхна под празната чаша три стодоларови банкноти. Можеше да си го позволи, поне засега. Освен това след няколко месеца щеше да дойде новото финансиране.
Разходи се, без да бърза, пеша до Юниън Скуеър, загърнат добре в палтото си, за да се защити от влажния вятър, като заобикаляше просяците, които пазеха местата си в безистените с разгънати кашони и парцаливи одеяла.
Към три часа след полунощ беше изминал петнайсет километра и бе раздал петте плика. Намери два банкомата и изтегли пари, за да има какво да оставя на барплотовете. Пи „Мартин Милс“ и старо шотландско малцово, а в последното заведение, в горния край на Норт Бийч, си поръча Berthe de Joux. В скрития в сутерен нелегален бар вместо каничка ледена вода му сервираха кристална тумбеста чаша, поддържана от сребърна статуетка на гола Венера. За да започне да капе водата, трябваше да завърти кран, странично в чашата.
Барманът не докосна последния плик, докато Кейлъб не го побутна още сантиметър по бара, за да разкрие ъгълчето на банкнотата под него.
Сега се спускаше по Пауъл стрийт, заслушан в тракането на колелата на трамвая по релсите в средата на улицата. По кръстовищата с водещите на изток улици, там, където мъглата се разкъсваше, можеше да види извитите гирлянди на светлините по Бей Бридж към остров Йерба Буена. Беше на двайсет преки от колата си, но трябваше да изгори с ходене погълнатия алкохол, за да може да кара.
7.
Кейлъб лежеше на дивана с мокра студена кърпа на очите, когато на вратата се позвъни. Седна и погледна часовника си: три следобед. В сряда следобед Бриджит преподаваше рисуване в Академията по изкуствата, значи не можеше да е тя. Разбира се, и той трябваше да е на работа. Така че ако и нейният живот се бе оказал толкова объркан, колкото неговия, може би сега отвън на вратата беше тя.
Звънецът иззвъня повторно.
— Идвам.
Захвърли кърпата на масичката за кафе и по пътя към фоайето погледна в дневната и кухнята. Къщата все още изглеждаше приемливо чиста. Откакто се бе прибрал в неделя следобед, Кейлъб прекара почти всичкото си време по барове или на работа и не се бе хранил у дома. Така че не бе имал време да внесе голям безпорядък. Но самият той не изглеждаше особено добре, което му беше ясно и без да се поглежда в огледалото. Беше заспал на дивана в пет сутринта, облечен в костюм. Два часа по-късно се бе надигнал за достатъчно дълго, за да остави на Андреа гласова поща, с която я уведомяваше, че ще дойде на работа едва в късния следобед. Ако изобщо го направи. После беше заспал мигновено с телефона в ръката.