Стигна до вратата и я отвори, без да поглежда през шпионката. Мъжът от другата страна на прага избърса капките дъжд по реверите на палтото си. Погледна Кейлъб и кимна.
— Потърсих ви първо в кабинета — каза той. — Но там ми казаха да дойда тук. Помните ли ме от неделя вечерта?
— Детектив Кенън — сети се Кейлъб.
— Инспектор Кенън — поправи го той. — От старата школа в Полицейското управление на Сан Франциско.
— Извинявайте.
Кенън погледна дясната страна на вратата и посочи с шапката в ръката си.
— Това ли е прозорецът, който сте разбили?
Кейлъб кимна.
— Приятелката ви върна ли се, или сте тук сам? — Той огледа измачкания костюм на Кейлъб, извадената над колана му риза и полузарасналите рани по пръстите му. Със сигурност можеше да се досети за отговора.
— Само аз съм. Какво става?
— Бих искал да ви задам няколко уточняващи въпроса и да се ориентирам кой е бил в бара онази нощ.
— Само въпроси?
— Нищо повече.
— Добре тогава.
Кейлъб не отвори повече вратата, отколкото вече беше открехната, и не отстъпи назад, за да пусне Кенън вътре. Кенън огледа площадката и погледна през рамото му към вътрешността на къщата.
— Ще бъде по-лесно, ако го направим вътре — предложи той.
На Кейлъб не му се искаше да го пуска. Когато отвори вратата, очите на детектива огледаха бързо лицето му, след което Кенън леко кимна, сякаш бе сложил отметка на последната точка в някакъв невидим списък. Той знаеше нещо за него или поне си мислеше, че знае. Може би най-лесният начин да го отпрати, беше да му даде каквото желае. А може би за подобно нещо нямаше лесен начин. Кейлъб отстъпи и отвори вратата докрай.
— Кафе или нещо друго?
Кафемашината беше на Бриджит, така че сега имаше празно място на плота между една от закачалките за ножове и тостера. Кейлъб запали газта под чайника и разрови в дълбините на бюфета, за да намери френската преса, която беше използвал, преди тя да се нанесе.
— Къде е Гарсия? — поинтересува се той.
— По друга задача. Но аз приключих със спешните неща и прецених, че е добре да се върна в началото. И да видя дали ако раздрусам дървото, от него няма да изпадне нещо различно от първия път.
Кенън седеше на едно от високите столчета, подпрял лакти на кухненския плот. Кейлъб седна срещу него. Когато чайникът засвири, той наля водата в пресата и след малко — след като притисна кафето към дъното — наля в двете чаши. Подаде едната на Кенън, като я плъзна по черния гранит.
— Благодаря. Ухае чудесно.
— Нямам представа какво друго мога да ви кажа — каза Кейлъб. — Вече съобщих всичко, което си спомних, когато разговаряхме в колата.
Кенън или не го чу, или не се интересуваше от току-що казаното. Огледа кухнята, плотовете и стените, завъртя се на столчето и погледна към трапезарията и през нея към отворената дневна.
След това се завъртя обратно към Кейлъб.
— Как е ръката? Оправя ли се?
Кейлъб погледна пръстите си.
— Добре е. Не ѝ обръщам голямо внимание.
— Снощи отново ли се прибрахте късно?
— Да.
— Това навик ли ви е, или започнахте, след като приятелката ви си тръгна?
— Мисля, че е нещо ново. След като Бриджит си тръгна, аз…
Но не можа да довърши изречението си. Нямаше как да го направи, без да каже на Кенън повече, отколкото иска. Погледна навън през прозореца на кухнята в мъглата, която се стелеше над перилата на верандата.
— Какво…? След като Бриджит си тръгна, какво…?
— Не знам. Не се справях добре.
— Секретарката ви ми каза, че тази седмица сте отивали на работа късно.
— Говорили сте с Андреа?
— Разбира се.
Кенън не каза повече. Взе чашата си, поднесе я под брадичката си и започна да вдъхва парите на кафето със затворени очи. След това отпи, остави обратно чашата на плота и я завъртя така, че да разгледа емблемата на нея.
— „Станфорд“, нали?