Выбрать главу

— Това тук е порязване от хартия, нали?

— Да.

Кейлъб освободи ръката му.

— Не е необходимо повече. Би изглеждало като инфаркт. Така че в отговор на въпроса ви… да, темата е секретна. В по-голямата си част. И не… не съхранявам никакво количество у дома. Каквото има, е в лабораторията. Описано, подписано и запечатано в сейф.

Кенън кимна, дръпна ръката си от плота, прокара палец по възглавничките на пръстите си, преди да избърше длани по реверите на палтото си. Кейлъб наля остатъка от кафето в чашата му и се загледа през прозореца в сиво-бялата мътилка навън.

Този град беше отлично място за момиче, което иска да остане невидяно. На дневна светлина беше скрит през половината време, потаен. Нощем, когато завали дъжд и уличните лампи хвърлят кехлибарено сияние, когато крачиш самотен по трамвайната линия, защото е три след полунощ и си пиян, когато спреш да си поемеш дъх на върха на хълм и зърнеш залива и черните му води да отразяват светлините на града като чаршаф, поръсен с натрошено стъкло, в тези моменти градът е като пейзаж от сънищата. Сън, в който тя се движи свободно като мъглата.

Кенън го наблюдаваше.

— Май имаше нещо, за което искахте да ме попитате — напомни му Кейлъб.

— Казахте, че може да сте в състояние да разпознаете другите в бара онази нощ, ако ви покажа снимки.

— Има снимки?

Кенън кимна и почука с пръст по кожената папка на плота до чашата му за кафе.

— Говорихме с всички бармани и направихме списък на редовните посетители. След това намерихме техни снимки. Открихме още няколко лица. Такива, които биха могли да познават жертвата.

— Не ми казвате, че това са хората, които наистина са били там онази нощ — уточни Кейлъб. — Това са само хора, които биха могли да са там.

— Така е.

Дори с това уточнение, Кейлъб усети тръпка на интерес. Посегна през плота и сложи ръка върху кожената папка.

— Може ли…?

— Ако обичате.

Кейлъб придърпа папката към себе си и я разтвори. Вътре имаше оранжев плик.

— Тук?

Кенън кимна и Кейлъб разпечата плика. Извади от него едносантиметров куп снимки, отпечатани на гланцирана хартия за мастиленоструен принтер. Прегледа набързо четиресетината снимки, като ги хвърляше в неподредена купчина. Снимките варираха от такива за шофьорски книжки до откровени лични снимки, извадени от интернет. Повечето от редовните посетители се оказаха мъже, а няколкото жени нямаха нищо общо с интересуващата го. Когато стигна до края, той прегледа снимките още веднъж, този път по-внимателно.

По средата отдели една от тях.

— Този… мисля… седеше в края на бара.

— Добре, някой друг?

— Не мисля. Бях доста пиян, когато влязох там.

— Първия път ги прегледахте доста набързо. Търсехте някого конкретно, може би?

Кейлъб усети кожата около очите му да се опъва. Когато вдигна поглед, видя, че Кенън го наблюдава внимателно.

— Имаше един плешив… той дойде, пи едно и си тръгна. Спомням си го и реших, че ще го позная веднага, това е.

— Това ли е?

— Никой друг ли не ви е споменал за него? За плешивия, искам да кажа?

Кенън само го гледаше в една от невъзмутимите си дълги паузи. Барманът със сигурност би си спомнил момичето, което си поръчваше абсент. Кенън със сигурност бе разговарял с него — в бара или в една от стаите за разпит в участъка. Така че ако Кенън още не знаеше за момичето, значи барманът не бе споменал за него. Имаше много причини, поради които един мъж да не иска да казва на полицията за момиче като нея. Или Кенън знаеше за момичето и сега искаше да види докъде е готов да стигне в лъжите си Кейлъб, за да го предпази. Но когато Кенън заговори отново, той смени рязко темата:

— Мадокс… това невинаги е било фамилното ви име, нали?

Кейлъб поклати глава.

— Майка ми се омъжи повторно, когато бях на четиринайсет. И смени фамилията си.

— А вие сменихте своята.

— Нещо такова.

Кенън кимна и допи кафето си. Избута празната си чаша по плота към Кейлъб. После стана и забарабани с пръсти, докато гледаше Кейлъб.

— Господин Мадокс… — каза накрая той. Събра снимките си и ги напъха обратно в плика. Сложи шапката си на главата. — Благодаря за кафето и за отделеното време.

След като Кенън си тръгна, Кейлъб остана на задната веранда половин час, подпрян на перилата от секвоя, като остави студената мъгла да го облъхва, докато костюмът му не подгизна. В нощта на раздялата с Бриджит всичко, което бе искал, беше да отиде на някое тихо място. На място, където да седне, да пие уиски и да си мисли за нея. Сякаш седенето на барстол и извикването на спомените за Бриджит и за прекараното с нея време можеше да върне нещо… всичко… обратно. Беше го обичала толкова много, толкова страстно, докато ръката ѝ не бе намерила чашата. Но ако бе имало нещо не наред, някаква пукнатина, която незнайно как се бе разширила миналата събота, той не го бе забелязал. И ето, сега бе излъгал два пъти детектива, който знаеше истинското му фамилно име. И помагаше на Хенри за нещо, до което изобщо не биваше да се докосва, понеже беше свидетел. Мислеше за Бриджит по-малко, отколкото за момичето, което бе видял за пет минути в полумрак.