Пет минути, които бяха завъртели мислите му в непрестанна вихрушка.
Ръката ѝ върху неговата китка. Шепотът ѝ, погалил ухото му. Голият ѝ гръб, очакващ докосването му. Копринената ѝ рокля, толкова ефирно тънка, че ако бе посегнала да разкопчае презрамката през шията си, ако я бе оставила да се свлече в краката ѝ, тя щеше да се разлее в локвичка там.
Беше като тъмна звезда, преминала над него. Затъмни всичко, което го бе насочвало, но не можеше да я види. Погледна към плетеницата от булеварди в полите на хълма. Улични лампи се включваха с примигване, макар още да нямаше четири часа следобед. Влезе вътре, съблече костюма си, взе си душ и се преоблече. Когато излезе в дневната, седна на дивана и взе телефона си.
Набра мобилния на Хенри.
— Просто исках да проверя какво става. Удобно ли е?
— Избрал си идеалния момент — увери го Хенри. — Тъкмо смятах да ти се обадя.
— Нещо се е случило?
Нещо изшумоля в слушалката от страната на Хенри. Кейлъб си го представяше как се оглежда в кабинета си, сложил ръка върху микрофона на телефона.
— Докараха нов — прошепна той накрая. — Преди малко.
Кейлъб мълчеше, загледан в огъня. Хенри продължи все така шепнешком:
— Тук за аутопсията ще се изсипе цяла тълпа — продължи да разказва той. — Инспектори от ПУСФ, някакви от шерифството на окръг Марин. Но ако можеш, ела към осем.
— Ще успея. Този новият… и той ли е като останалите?
— Така изглежда. Същите охлузвания на раменете. Още не е идентифициран, но е бил доста време във водата.
— Доста?
— Повече от осем седмици. Когато дойдеш, вземи хладилната кутия. И гледай да не си вечерял.
— Разбира се — каза Кейлъб. Помълча, припомняйки си за какво се обажда. — Онези, които ще дойдат за аутопсията, те същите ли са, които работят по другия случай?
— Да. Когато от лабораторията изпратят резултатите и те се окажат каквито очакваме да са, в ПУСФ ще откачат. Ще сформират работна група и ще отворят линия за информация. Но за момента тук има само двама инспектори.
— Добри ли са?
— Старшият, Кенън, е най-добрият в града. Не знам… може би и в щата. Той е на служба толкова отдавна, че е виждал всичко по два пъти. Не знам за новия му партньор, но щом работи с Кенън, трябва и той да е добър.
— Те знаят ли, че разговаряме в момента? — попита Кейлъб. Вдигна краката си на масичката за кафе и облегна главата си.
— Господи… не! Така и ще си остане. Не искам усложнения.
— Добре… добре. Тогава ще се видим някъде след осем.
Кейлъб паркира на няколко преки от Съдебната палата и подмина пеша пияниците, натръшкали се в безистените. Заобиколи неколцината устремени към автобусната спирка след вечерната сесия на изслушванията за пускане под гаранция. Пъхна хладилната кутия под мишница, извади телефона си и позвъни на Хенри.
— На половин пряка съм от теб. Тръгнаха ли си всички?
— Сам съм с мъртвеца — успокои го Хенри. — Ще те посрещна на задния вход.
Хенри затвори и Кейлъб прибра телефона в джоба си. Тръгна покрай телената ограда и спря до задния вход на Съдебната палата, скрит в сенките, където косо падащите струи на дъжда не можеха да го достигнат. Чудеше се дали Кенън и Гарсия работят тук. Може би имаха бюра в управлението в центъра на града. Но те вероятно щяха да влизат и излизат от сградата през цялото време — в крайна сметка труповете бяха тук.
Желязната врата се отвори и през нея на напукания асфалт се изля сноп светлина.
— Кейлъб…?
— Тук съм.
Ръкуваха се и Хенри му задържа вратата отворена, за да влезе. Не разговаряха, докато не слязоха в отделението на съдебния патолог. Влязоха в главната зала за аутопсии и се облякоха в банята.
— Наблегни на викса — предупреди го Хенри. — Или ще съжаляваш.
— Вече съжалявам.
Кейлъб бръкна с пръст в бурканчето и размаза топката по вътрешната страна на маската си. После избърса излишъка под ноздрите си. От ментоловите пари очите му се насълзиха. След като си нахлузи ръкавиците, Хенри го поведе към хладилната камера. Извади ключовете си и отвори чекмеджето до онова с последната жертва.