Петсантиметрова хлебарка пълзеше по кабелния канал, фиксиран към стената точно под тавана. Кейлъб я гледаше.
— Питие?
— Господи, разбира се — съгласи се веднага той и свали поглед от насекомото.
Беше си измил лицето двукратно в банята, но продължаваше да усеща миризмата на ментола дълбоко в носа си. Виксът не бе могъл да маскира всичко, така че дори сега, вече на дивана, той все още долавяше каналната воня на моргата.
Хенри се наведе напред и отвори едно от ниските чекмеджета на бюрото си. На задната стена хлебарката се подхлъзна, падна на рамката на дипломата на Хенри от Йейл, изпълзя обратно до кабелния канал и упорито продължи нагоре. Хенри извади две опушени тумбести чаши и бутилка „Джим Бийм“.
— Поддържаш нивото, виждам — отбеляза Кейлъб.
Хенри бе започнал да развива капачката на бутилката, но спря и вдигна поглед.
— Тази сутрин направих аутопсия на десетгодишно момиче. Разполагах само с главата ѝ. Но трябваше да мина през процедурата и да напиша доклад. Причина за смъртта? Как, по дяволите, бих могъл да знам? Та нали имам само главата ѝ. Марси взе проби, но аз нямам представа справя ли се тя с работата, или само имитира. Та когато идвам тук и си наливам питие… това поддържане на нивото ли е? Не знам? Дори не знам дали ми пука.
— За мен двойно — предупреди Кейлъб.
Хенри се усмихна тънко, по онзи толерантен начин, който бе характерен за него.
— Все същият Кейлъб. Има, значи, нещо, на което мога да разчитам.
Той наля питиетата и подаде едната чаша на Кейлъб. Пресегна се през бюрото и двамата се чукнаха. Кейлъб отпи от бърбъна и издуха топлината му през носа си. Цветните лампиони хвърляха по стените шарка, която подчертаваше влажните петна по тях. Някой от предишните обитатели на този кабинет беше скрил най-лошите с литография на Рене Магрит15 в рамка. Измамността на образите. Кейлъб я изгледа — лулата и френския текст под нея16 — и затвори очи. Облегна се на дивана, без да изпуска чашата в ръката си.
— Шията на първия, когото гледахме, беше разкъсана — напомни той.
— Работа на раците.
— Искам да кажа, че ако и при него е имало следи от електрошоков пистолет, е нямало как да ги видиш, нали така?
— Така е. И при другите шест всичко е разкъсано. Раци. Можело е да има следи, но са безвъзвратно заличени.
— Добре. Същото и за следите от спринцовка?
— Да.
— Къде са намерили днешния?
— Като предишния — под Голдън Гейт по време на отлив.
— И се е лашкал из залива осем седмици, преди някой да го забележи?
— Със сигурност не е бил на повърхността през повечето време. Когато едно тяло попадне във водата, то потъва — не започва да плава, преди разлагането да го напомпа с достатъчно газове, за да добие положителна плаваемост. Това може да отнеме от часове до дни. Но при този имаме следи по гърба. Вдлъбнатини… Приличат на големи шестостенни гайки с три-четири сантиметра диагонал, измерен между две плоски страни.
Кейлъб отвори очи и вдигна глава.
— Мислиш, че е бил подпрян на нещо?
Хенри кимна и отпи от бърбъна си.
— Носело го е течение, предполагам някакво дънно течение, и той се е блъскал в разни неща — обясни Хенри. — Останал е така осем, може би десет седмици. Но през последните два дни нещо го е откачило. Изплавал е и го е понесъл отливът.
— А защо раците не са го оглозгали като другите?
— Това не знам.
— Тъканните проби, които си ми приготвил, включват ли кожа?
— Да.
Кейлъб отново затвори очи и пак облегна глава на възглавницата под врата си.
— Какво мислиш? — поинтересува се Хенри.
Но Кейлъб само поклати глава. Още не знаеше… беше само догадка.
Паркира в гаража си към полунощ, след като остави пробите в лабораторията. Беше започнал първите изследвания, после отдели един час да прегледа имейлите си. Вече беше в къщата и продължаваше да гледа сенките. Вслушваше се. Разнесе се леко изскърцване, сякаш някой плъзга крака по дюшемето в някоя от стаите. Звукът се разнесе отново и този път като че ли идеше от друго място. После се възцари пълна тишина.