— Още едно.
— Сега разбрахме — каза барманът.
— Какво?
— Че картината не действа.
Кейлъб поклати глава.
— Няма деца… нито у дома, нито на друго място. Така че няма как да действа на мен.
Барманът свали бутилката „Джеймисън“ от полицата на задната стена. Наля питието и го бутна обратно към Кейлъб.
— Кола?
— Ъ…?
— Челото ви. Произшествие с кола?
— Не. Приятелката ми. Вече бившата… предполагам.
— Съжалявам.
— Всичко е наред. — Кейлъб помълча и вдигна халбата. — Искам да кажа, че не е наред. Не е. Но е хубаво, че попитахте. Останалото… не е.
— Това е от заведението в такъв случай. — Мъжът посочи новоналятото уиски.
— Благодаря.
Барманът се наведе и след малко се изправи с чиста кърпа, в която имаше шепа лед.
— Благодаря.
— Просто ми се стори, че няма да навреди.
— Кърви ли?
— Не.
Кейлъб взе кърпата и я опря в челото си, усещайки горещината на раната да разтапя леда. Беше прекрасно. Подържа я така още малко и я остави на плота.
В бара влезе жена в рокля от черен сатен и огледа салона. Косата ѝ беше тъмна като роклята и падаше под раменете ѝ, с което скриваше частично перлената огърлица, плътно обхващаща гърлото ѝ. Огледа поотделно всеки мъж в заведението, стиснала силно устни, сякаш опитваше да се концентрира.
После се обърна и излезе.
Роклята ѝ беше с гол гръб, а кожата ѝ изглеждаше мека като венчелистче на бял олеандър. Кейлъб я проследи как излиза, след което между него и бармана се възцари тишина, сякаш между тях преминаваше облак. Когато той се разнесе, барманът подаде ръка.
— Казвам се Уил, между другото — съобщи той.
Ръкуваха се.
— Кейлъб.
— А как беше името на бившата приятелка?
— Бриджит.
— Има точен мерник.
Кейлъб отпи дълга глътка от бирата си.
— Не съм сигурен дали наистина искаше да ме улучи.
— Стой настрана, докато не разбереш.
— Да… — вяло отвърна Кейлъб.
Погледът му се върна за пореден път на стената зад бара.
Жената в черната рокля се бе появила за кратко поне на десетина метра зад него, но той все още долавяше парфюма ѝ. Уханието беше тъмно, като на цвете, което разцъфва само нощем.
След третия джеймисън плати сметката и се върна в стаята си. Докато пресичаше фоайето, погледна през прозорците. Навън се бе стъмнило. Жената в черната сатенена рокля сега стоеше до стойката за пиколото, където нямаше да може да се стопли. Нямаше как нито да го чуе, нито да го види. Но въпреки това се обърна — направи го подчертано бавно — и срещна погледа му. Той ѝ кимна и се качи по стълбището в стаята си.
Около полунощ се събуди в мрака на стаята, отново трезв.
Преди да осъзнае къде се намира, отново усети болката.
Надигна се, извъртя се, спусна крака на пода и седнал отпи от бутилката минерална вода, после взе телефона и набра домашния си номер. След четвъртия сигнал разбра, че тя не е там, и прекъсна. Беше гладен, но не искаше да яде, както и не искаше да е буден, но знаеше, че няма да може да заспи. Най-много от всичко не искаше да бъде сам, но помнеше как се бяха развили нещата с Бриджит сутринта и как бе приключило всичко, преди да си тръгне от собствената си къща. Знаеше, че дълго ще бъде сам.
Отиде в банята и взе душ. После се облече в единствените дрехи, с които разполагаше, излезе от стаята и пак слезе по стълбите във фоайето. Отиде до входа на „Флейтистът“, но сега вътре бе претъпкано и шумно. Имаше място само за правостоящи до бара.
Излезе от хотела и стигна до ъгъла на „Маркет“ и „Ню Монтгомъри“. Спря там в пронизващия студ. Валмата мъгла по Маркет стрийт се смесваха с парата, изпускана от уличните шахти и увличана от вятъра надолу към залива. Ако не бе посред нощ, можеше да се разходи до Юниън Скуеър, да повиси край пързалката и осветената елха, да погледа кънкьорите и да разрови раната на топлия спомен, докато не я разкървави.
Питаше се къде ли е Бриджит сега.
Беше си капан, но той все пак тръгна натам, представяйки си я да плаче в студената мъгла и мрака. Или в студиото си на Буш стрийт с бутилка в едната ръка и четка в другата, да сече платното с боя. А може би не ѝ беше студено, не беше самотна и изобщо не мислеше за него…
На отсрещната страна на улицата имаше бар. Изглеждаше отворен, но беше много тъмно. Единствената истинска светлина идеше от табелата отвън, всяка буква на която бе очертана с червен неон: