— Бриджит?
Изчака, но не получи отговор. Разбира се, че тя не беше тук. Просто къщата се наместваше на пилоните си. Това ставаше през цялото време, но само нощем бе достатъчно тихо, за да се чува. Кейлъб мина по коридора до дневната, запали осветлението и огъня в газовата камина. Сърцето му бе трепнало за миг, когато си помисли, че Бриджит е у дома, но сега вече усещаше, че му се приспива. Беше гладен, но не си представяше усилието да намери нещо за ядене, да сложи храна в устата си и да я дъвче. Отпусна се тежко на дивана, изу обувките си, изрита ги встрани и подпря крака на облегалката.
В този момент телефонът иззвъня.
Извади го от джоба си и погледна дисплея. Номерът беше от Сан Франциско, но без име към него. Вероятно от автомат. Плъзна пръст по екрана и го вдигна на ухото си.
— Кейлъб на телефона.
Тишината продължи секунда. Изведнъж той разбра какво ще чуе. Цялото му тяло се напрегна. Светът под него се превърна в лист хартия, опънат върху барабан. Най-малкото грешно движение и всяка опора щеше да се скъса. Затвори очи и замря, все едно вече беше заспал.
— Кейлъб — каза тя.
Гласът ѝ бе както го помнеше от „Къщата на щитовете“ — шепот, прохладен като нощен повей, с неопределим акцент. На втората сричка на името му езикът ѝ леко беше докоснал вътрешната страна на горните ѝ зъби, след което тя бе затворила звука с устни като издухана въздушна целувка.
Не проговори, защото не можеше. Беше го смразила само с шепот.
Не ѝ отговори, тя продължи без подкана:
— Онова, което си направил, беше възможно най-красивото нещо. Никой никога не е правил нещо подобно за мен.
Той се изтърколи от дивана и пропълзя на колене до каменния перваз около камината. Наведе се към пламъците, за да усеща светлината и топлината им.
— Исках да те намеря — обясни.
— Защото искаш да научиш името ми?
— Да.
— Да ти го кажа ли сега?
— Моля те — прошепна Кейлъб.
— Емелин.
— Емелин — повтори той. Звукът премина на три нежни вълни, които го обляха. — Къде си?
— Не е важно къде съм сега. По-важно е къде ще бъда в три след полунощ. Ще дойдеш ли да се видим?
— Да… Господи, да.
— Добре. Ела в „Спондюликс“. Знам, че няма да закъснееш. Но и не идвай нито минута по-рано.
— Ще дойда.
— Не преди три.
Понечи да ѝ отговори, но нея вече я нямаше.
Взе душ и се преоблече в чист костюм, но беше едва дванайсет и половина. Бяха изтекли девет часа, откакто бе говорил с Кенън, но това можеше да бъде преди десет години или на друг континент. Същото се отнасяше и за Хенри в моргата, и за прибирането му у дома и мига надежда, че Бриджит се е прибрала.
Емелин, помисли си той.
И само мисълта бе достатъчна да я помирише. Задържа усещането за момент. Беше като влизане в среднощна градина. Представи си лоницера, висяща на решетка, с листца и бели цветове, поръсени с капки студен дъжд. Овладя се и погледна към компютъра си.
„Спондюликс“ се намираше на няколко преки от катедралата „Грейс“ в уличка, излизаща на Пауъл стрийт. Но не можа да намери нищо за него освен точка на картата, интернет не знаеше нищо повече. Нямаше значение. Тя бе избрала това място и щеше да бъде там. Значи заведението беше правилното, каквото и да беше.
Имаше над два часа, за да пропътува десет километра. Но колкото и изтощен да се чувстваше след съботата, сега кипеше от енергия, която не му позволяваше да седи у дома. Взе ключовете и палтото си и излезе в гаража. Спусна се по хълма и мина през Инър Сънсет17, чиито улици бяха пусти. В прозорците на някои от къщите се виждаха коледни елхи, а по перилата на балконите и под улуците им бяха окачени гирлянди с електрически лампички. Докато пресичаше парка, отново заръмя и той пое надолу по „Гиъри“ в бавния ритъм на чистачките. Климатикът бе започнал да духа топъл въздух, когато паркира пред „При Мел“ в един сутринта. Изгаси двигателя и остана да седи загледан в сините и бели неонови светлини по фасадата на закусвалнята. За първи път от събота вечерта не само беше гладен, но и знаеше, че ще може да яде.
Свърши омлета си и чакаше сервитьорката да му долее кафе, когато телефонът му иззвъня. Извади го от джоба си и погледна дисплея, очаквайки да види друг номер на телефонен автомат.
Но беше Бриджит.
Два сутринта и беше Бриджит! Прокара пръст по екрана и заслони уста с лявата си ръка.
— Кейлъб.
— Къде си?
— Навън. Късна вечеря. А ти къде си?
17
Инър Сънсет — престижен жилищен квартал, южно от музеите и градините на парка „Голдън Гейт“. — Б.пр.