— У дома… твоя дом. Отвън съм. Дойдох да ти оставя нещо. Нещо, което направих. Но гаражната врата беше отворена, колата ти я нямаше и видях, че предният прозорец е разбит. Разтревожих се.
Кейлъб се облегна странично и притисна телефона по-силно към ухото си, докато сервитьорката се пресегна от другата страна на масата и му доля кафе. Срещна погледа ѝ и кимна. После прошепна в ръката си:
— Май забравих да заключа гаража. Бях… зает. При Хенри стават някои неща и ходих при него. И после в лабораторията.
— Добре ли си? Кейлъб…?
— Да.
— Хубаво — каза тя. Представяше си я как стои в алеята за коли, подпряна на вратата на волвото си. Загледана в счупения и закован с дъска прозорец, питаща се дали ѝ казва цялата истина.
Можеше да ѝ каже да влезе и да го изчака. Да ѝ обясни, че е в „При Мел“ и че може да се върне за десет минути. Беше на път да го стори, но замълча. След малко Бриджит наруши тишината. Винаги го правеше — поемаше въздух, навеждаше глава и се приближаваше до него.
— Както и да е… Имам нещо за теб — каза тя. — Щях да ти го оставя на прага и да го намериш сутринта, когато излезеш да си вземеш вестника. Но ти не си прибирал вестниците… видях ги на купчина. Така че го сложих в гаража с документите. И ще затворя вратата вместо теб.
— Добре. Благодаря.
— Нищо важно. Искам да кажа, че… не, не е истина. Нещо важно е. Работих върху него известно време. От… нали се сещаш… случилото се в събота. Защото знам как се чувстваш. Знаех, че ще ти хареса да… седиш и да го гледаш. И когато го завърших, ми се прииска да го имаш. Може би утре, след като го погледаш, можем да опитаме да поговорим.
— Добре.
— Ти ме попита нещо тогава, точно преди да ти затворя…
— Недей — каза той може би твърде бързо. Не искаше да знае. Не сега.
— Но…
— Всичко е наред, Бриджит. Забравѝ. Става ли?
— Добре — съгласи се тя. — Но, Кейлъб…?
— Да?
В паузата той усети раздвижване на пода, сякаш някакъв разлом се бе събудил.
— Наистина съжалявам, че хвърлих чашата — каза тя. — Не трябваше да го правя. Имах право да се ядосам. Още имам правото да се ядосвам. Но не трябваше да постъпвам така.
— Всичко е наред — увери я той.
— Не, не е. Нищо не е наред. Нито това, което направи ти, нито каквото направих аз. Но моля те, нека поговорим на сутринта, а? Или следобед?
— Добре.
— Хубаво — каза тя.
Отново се възцари тишина и отново тя първа я наруши. Мразеше се, задето я принуждава първа да протегне ръка. Когато заговори, гласът ѝ беше просълзен топъл шепот.
— Довиждане, Кейлъб. Обичам те.
И побърза да затвори, сякаш не искаше да знае как ще реагира той.
9.
С половин час време за убиване, той паркира на Тейлър стрийт в основата на четирите реда стълби, спускащи се от главния вход на катедралата „Грейс“. Слезе от колата, заключи я, качи се до средата на мокрите стълби и спря загледан в тъмния, разлистен като цвят стъклопис. Започна бавно да обикаля катедралата и да наблюдава сенките на контрафорсите и слабия отблясък от излъсканите бронзови фризове на вратите в стил Гиберти18, водещи към кръщелнята. Това беше църквата на семейството на Бриджит и тя идваше тук от малка. Когато родителите ѝ емигрирали от Франция, избрали „Грейс“ понеже им напомняла за „Нотр Дам“… нищо че не беше римокатолическа. За тях от значение била само сградата. Сега прахът им почиваше в колумбария19. Кейлъб зави на ъгъла, влезе в по-дълбоките сенки под оголените клони на яворовите дървета и пое нагоре по хълма зад църковното училище.
За Бриджит тази сграда беше като остров във времето, който събира в едно минало и бъдеще. Тя можеше да стои в нефа и да си спомня как бе дошла тук в рокличката си за първото си причастие, знаейки — и тогава, и сега — че един ден ще застане пак за друг ритуал. Сякаш трите потока време се сплитаха тук в общата им връзка с точно това място. Беше довела Кейлъб и го бе разходила из храма, обяснявайки му всичко това.
А той беше направил каквото бе направил, без да го сподели с нея месеци наред.
И сега, след двайсет минути, щеше да направи онова, за което беше дошъл. Наведе глава, зави на следващия ъгъл и тръгна бавно на изток по Сакраменто стрийт. Когато завърши обиколката, провери колата си и още веднъж вдигна поглед към розетката на стъклописа. После се обърна и се спусна по Калифорния стрийт. Към „Спондюликс“… към Емелин.
Преди няколко нощи бе подминал тази уличка, без дори да я забележи. Беше твърде пиян, за да вижда друго освен краката си по тротоара. Но дори и сега, трезвен и след като бе направил справка с картата, едва не я пропусна пак — беше толкова тясна. Застана на входа на уличката с гръб към Пауъл стрийт и се вгледа.
18
На името на Лоренцо Гиберти (1381-1455) — златар и скулптор, известен като създателя на бронзовите врати на Флорентинската баптистерия, наречени от Микеланджело „Вратите на Рая“; вратите са с две крила и с по пет релефа от позлатен бронз, на които са изобразени сюжети от Стария завет. — Б.пр.