На трийсетина метра по-напред една паркирана кола задръстваше цялото пространство между сградите. По-малко от сантиметър делеше страната откъм пасажера и тухлената стена на съседната сграда. От страната на шофьора имаше достатъчно място някой да открехне вратата и може би някак да се измъкне навън. Цветът ѝ бе неразличим в сенките, но според него това беше същото призрачно сиво купе, което бе видял да минава покрай „Грейс“ в дъжда и мъглата на неделната вечер. Колата беше паркирана с предницата навън. Погледна хромираните фарове и видя на предния капак сребърна статуетка. Беше твърде тъмно, за да е сигурен, но му се стори, че багажникът е отворен.
„Спондюликс“ — ако изобщо съществуваше — трябваше да се намира някъде в уличката, зад колата. Погледна часовника си — още не беше станало три, а тя специално бе настояла — не биваше да закъснява, но не можеше и да идва по-рано.
Пъхна ръце в джобовете си и тръгна надолу по Пауъл стрийт. Зави наляво по „Пайн“, обиколи карето, задържа се в островчетата светлина, създавани от мраморните колони на фасадата на „Риц-Карлтън“, провери пак колко е часът на телефона си и го изключи.
Когато завърши обиколката и се върна в началото на уличката, беше три и пет. Спря се. Сивото купе го нямаше. Пътят по уличката вече не беше блокиран.
— Здрасти, Кейлъб.
Обърна се и я видя. На три метра от него на „Пауъл“, в тъмния безистен на затворена закусвалня. Беше минал покрай нея, без да я забележи, защото вниманието му бе съсредоточено върху уличката.
— Емелин…
Беше в черна рокля без презрамки и без ръкави, но носеше черни копринени ръкавици, които стигаха над лактите ѝ. Косата ѝ беше тъмна като вулканично стъкло, падаше свободно върху раменете ѝ, извиваше се навътре под брадичката ѝ и над гръдната кост, като обхващаше като в рамка лицето ѝ. Светлината на уличните лампи блестеше във фините капчици дъжд, уловени в косата ѝ.
— Да ти покажа ли пътя?
— Моля.
Тя дойде при него и прехвърли черната си чантичка без дръжка от дясната в лявата си ръка, за да може да го хване за ръка. Нямаше нищо свенливо в това докосване. Тялото ѝ се притискаше в неговото и поради това, и заради походката ѝ, докато навлизаха в уличката, той можеше да усети извивката ѝ от рамото до ханша.
— Пристигнахме — обяви тя.
Стояха под малък брезентов навес над боядисана дървена врата. Монтирани във вратата месингови букви може би изписваха СПОНДЮЛИКС. Беше твърде тъмно, за да е сигурен. От двете страни на вратата имаше газови лампи, но не бяха запалени. Единствената светлина тук идваше от уличното осветление по „Пауъл“, а те бяха на значително разстояние от нея.
— Отворено ли е? — попита Кейлъб.
— Да, за нас.
Сложи скритата си в ръкавица ръка върху дръжката и леко я бутна навътре. Тя се разтвори и Кейлъб се озова пред водещо надолу стълбище. Каквото и да представляваше „Спондюликс“, беше ясно, че заведението е подземно. В дъното на стълбището се забелязваше потрепкващата светлина на свещи.
— Върви — подкани го тя шепнешком, — аз ще затворя вратата.
Пусна ръката на Кейлъб и той усети пръстите ѝ да преминават по долната част на гърба му. Слезе четири стъпала и я чу да се движи зад него — затвори вратата, така че стана тъмно, с изключение на светлината на свещите долу. Чу я да избутва резето, а след това се разнесе издрънчаването на ключове. После прекрасният нощен аромат на парфюма ѝ го облъхна отзад, защото и тя бе слязла по четирите разделящи ги стъпала. Сложи ръце върху раменете му и ги намести върху ключиците му.
— Върви — подкани го тя, — всичко е наред.
Стълбището беше прекалено тясно, за да слизат един до друг, но тя остана почти прилепена до гърба му, докато не стигнаха до края му. По-нататък коридорът леко се разширяваше и тя пак се озова редом с него, хвана го за ръка и го поведе напред през сводест вход в бара.
Единственият салон на бара беше като кутия за бижута: изящно замислен, мебелиран в червено и черно кадифе. Блестящ. И напълно празен. Подът от абанос беше прясно избърсан и по него още личаха водните следи на мопа. В единия от ъглите имаше кабинетен роял на малка повдигната сцена. Две вотивни свещи блещукаха в единия край на бара. Половин дузина бяха оставени на масата в най-голямото ъглово сепаре и комбинираната им светлина се отразяваше във висящите кристални капки на незапалените полилеи. Тя го поведе към масата със свещите. Там ги чакаше наполовина пълна бутилка Berthe de Joux заедно с каничка ледена вода и чифт издути чаши, вече покрити с лъжички с прорези. На малко сребърно подносче имаше купчинка грижливо подредени бучки захар.