— Ще направиш ли питиетата? — попита го тя.
— Да.
— Помниш ли как?
— Помня. Може да се каже, че го изучих в подробности. Докато те търсех.
Тя се усмихна и пусна ръката му. Плъзна се в сепарето и потупа по кадифената седалка до себе си.
— Сигурно си премръзнала — загрижено каза той. — Да ти дам палтото си?
— Би ли го направил?
Тя се наведе напред, към масата, и му позволи да я наметне с палтото си през раменете. Не вкара ръцете си в ръкавите, а вместо това посегна отвътре и придърпа реверите така, че то ѝ стоеше като пелерина.
— Благодаря.
— Няма нищо — каза той и огледа празния бар. — Твое ли е това място?
— Не.
— Да не си управителят?
— Не, не работя тук — отговори тя. — Всичко е наред, Кейлъб, уверявам те.
— Добре.
Тя пак потупа по седалката до себе си и този път той седна. Тя се премести плътно до него и отпусна буза на рамото му.
— Налей.
Той посегна към бутилката и я отпуши. Наля по унция във всяка чаша, запуши отново бутилката и я остави. Сложи бучки захар в лъжичките, взе каничката и започна да налива ледена вода по начина, по който го бе научила в „Къщата на щитовете“ — отвисоко и бавно.
— Радвам се, че ме намери — каза тя, без да вдига главата си от рамото му. — Бих искала да сме приятели. Нямам други. Можеш ли да повярваш?
Той спря да налива второто питие и я погледна.
— Не — каза, — не вярвам.
— Е, истина е — увери го тя. — Довърши и втората. Ще вдигнем тост.
Когато и втората бучка захар се разтопи и премина през прорезите на лъжичката в абсента под нея, той разбърка двете питиета и остави лъжичките встрани на предвидливо донесената чинийка. Емелин се изправи и се отмести малко встрани по кадифената пейка, за да може да вдигне чашата си и да се обърне към него. Той посегна да докосне ръба на своята чаша с нейната, но тя я издърпа назад и каза:
— А сега тостът. Това е обещание. Две обещания. Ако аз ти стана приятел, обещавам никога да не те излъжа. И никога да не те нараня. Вярваш ли ми?
— Да.
— А ти? Ще ми обещаеш ли и ти същите две неща?
— Да.
— Обещаваш ли ми?
— Да.
— Добре тогава.
Тя се пресегна към него и тежките им кристални чаши се докоснаха. После тя поднесе своята към устните си, затвори очи и отпи от абсента. Той направи същото. Беше такава смес от взаимно противоречиви усещания, че се почувства като балансьор върху въже. Горчивината на пелина и седефчето се докосваха със сладостта на захарта и анасона, а студът на водата уравновесяваше горещината на алкохола. Тя остави чашата си на масата и остана за малко с все така затворени очи. После го погледна.
— Обещах ти да не те лъжа, но това не означава, че ще отговоря на всеки твой въпрос. Но ако ти отговоря, ще бъде истината. Разбираш ли ме?
— Мисля, че да.
— Добре. — Тя вдигна чашата и довърши питието си. — Изпий и твоето и ще повторим. Не искаш ли още едно?
— Да.
Той вдигна чашата си, завъртя абсента в нея и вдъхна изпаренията му.
— Дълго ли ти отне? Рисунката, имам предвид.
Той кимна и отпи от абсента. Очите ѝ следваха пръстите на дясната му ръка. Белезите бяха почти зараснали. Когато остави чашата си на масата, тя взе ръката му и с пръсти натисна неговите върху черната покривка. Докосна с връхчетата им ръбовете на раните. Беше направила нещо подобно с челото му в „Къщата на щитовете“ и беше белязала с кръвта му пръста си само минута-две след като се бяха видели.
— Нямаше ги преди.
— Да.
— Трябва да си внимателен, Кейлъб.
— Ще бъда.
Тя мушна една от ръцете си под неговата, след което сложи другата отгоре, така че сега пристискаше пръстите му от двете страни с хладната коприна на ръкавиците си.
— Защо не ме попиташ нещо? Знам, че искаш. Имаш много въпроси…
Наистина имаше толкова много въпроси, че не знаеше кой да е първи. Не можеше дори да започне да осмисля ефекта, който тя имаше над него. Беше като един от случаите на Хенри — плетеница от взаимосвързани компоненти и сили, толкова сложни, че му трябваше седмица работа в лабораторията, за да разбере кое какво е. Доизпи абсента си и наля отново в двете чаши. Постави върху тях специалните лъжички, сложи в тях бучки захар и започна да налива вода в чашата на Емелин.
— Това не е тест, Кейлъб. Можеш да ме попиташ нещо.
— Добре.
— Наливай бавно — напомни му тя. Премести едната си ръка върху дясното му коляно. — Така е добре…