— Каза ми, че нямаш приятели. Защо е така?
Тя свали ръката си от коляното му, мушна двете си ръце под палтото му и те вече не се виждаха. Придърпа палтото по-плътно около раменете си.
— Невинаги е било така. Имах един… приятел, нали ме разбираш? Мъж. Пътувахме заедно… от едно място на друго. Той ме отгледа, но не ми беше баща. Когато пораснах достатъчно, ние…
Тя спря и го погледна. Когато примигна, той забеляза малахитовите сенки за очи, които бе използвала.
— Но не се налага да ти казвам всичко, нали така?
— Не — съгласи се той. — Освен ако искаш.
Кейлъб най-после наля водата в нейния абсент и премести каничката, за да може да налее в своя. Вече усещаше първото питие да навлиза в него, да се смесва с кръвта му и да се събужда за живот там. Втората чаша щеше да бъде дори още по-добра, щеше да обвие кожата му, както го обвиваха парфюмът и докосването на бузата ѝ до рамото му. И понасяха…
Понеже тя не каза друго, той зададе нов въпрос:
— И какво се случи с него?
— Една нощ си замина. Беше нормално. Когато той излизаше, аз трябваше да го чакам. Такова беше правилото от детските ми години: трябваше да остана там, където бяхме спали — в мотела, в апартамента… В началото, преди да имаме повече пари, понякога трябваше да спя в колата, паркирана в някоя горичка. Но последния път, когато излезе, той не се върна. Чаках го седмица. И после направих онова, което винаги бяхме правили.
— И то беше…?
— Да продължа.
Когато той приключи с приготвянето на двата абсента, тя извади ръка изпод палтото му и взе чашата си за дръжката. Докосна ръба до този на неговата чаша — разнесе се нежен звън на кристал — и отпи на екс цялото съдържание.
— И преди колко време беше това? — продължи да я разпитва Кейлъб.
— Преди месец… може би два — отговори тя. И го погледна. — Мисля, че той е мъртъв.
Кейлъб погледна през чашата си към пламъка на една от запалените свещи. Абсентът затъмняваше огънчето и го оцветяваше в зелено. Взе чашата си и също като нея я изпи на екс.
— Ти мислиш, че това е лошо — забеляза тя. — Безпокои те.
Той я погледна в лицето — големите ѝ зелени очи улавяха светлината на свещите, но едновременно с това и сенките на този празен, затворен бар. Беше ѝ обещал да не я лъже. Затова кимна.
— Да… това е… не знам какво да мисля. За тези неща, искам да кажа.
— Можеш да си тръгнеш, ако желаеш. Няма да ти се разсърдя.
— Не, не искам да си тръгвам!
— Добре — каза тя. Отново отпусна бузата си върху рамото му. Лявата ѝ ръка лежеше свита в юмрук в скута ѝ, а дясната беше върху крака му, зад коляното. — Има още едно нещо, което трябва да направя, преди да си тръгнем оттук. Искам да ти дам нещо, за да бъдем квит. Ти ми даде рисунката. Но аз не мога да рисувам като теб. Така че направи ни още по един Berthe de Joux. Мисля, че ще имам нужда от трети, за да го направя както трябва.
Той взе бутилката и я отпуши с влажен звук.
— Тези ги налей, все едно че сме си у дома — каза му тя. Бузата ѝ все още беше на рамото му. — Сякаш не сме в бар, а сме у дома… дом, в който винаги можем да се приберем и се готвим да си легнем. И това е последното питие.
И той го наля точно така, като бавно напълни чашите, докато нивото на абсента се качи над най-изпъкналата част, което със сигурност беше пълни две унции. Сложи кубчетата захар в лъжичките с твърда ръка и ясно съзнание, прочистено от вече погълнатия алкохол. Емелин се отдръпна от него и взе своята чаша, когато той приключи с подготовката. Имаше още много въпроси, но моментът не бе подходящ. Тя беше толкова прекрасна, че когато тази нощ приключеше и той се прибереше у дома сам, щеше да легне на дивана със затворени очи и да я вижда в съзнанието си каквато бе в точно този миг. Миг, който не искаше да разваля с въпроси. Тя вдигна чашата до устните си, отпи, срещна погледа му и се усмихна с половин уста.
— Стани, Кейлъб — каза тя. — За да мога да изляза.
Той се плъзна навън от сепарето и се изправи в края на масата над светлината и димната горещина на свещите. Емелин остави чашата си на масата и вдигна дясната си ръка пред устата си. Захапа връхчето на ръкавицата и задържа коприната между зъбите си, докато изхлузваше ръката си навън. Сложи ръкавицата на масата и повтори същото и с лявата си ръка. Погледна го и видя, че я наблюдава.
— Не мога да свиря с ръкавици — обясни тя. Стана и остави ръкавиците си на масата. Взе питието си и пак погледна Кейлъб. — Донеси една свещ… ще ми трябва малко светлина.
Той взе топлата стъклена купичка на една от свещите. Емелин го хвана за ръката и го поведе по махагоновия под към малката сцена. Там пусна ръката му, качи се на леко издигнатата платформа, избута столчето назад и седна зад клавишите с едно плавно движение на коприна и сенки. Остави чашата си върху тясната полица за партитурата над клавиатурата.