— Ела да ми светиш — каза тя. — Застани встрани, за да не хвърляш сянка.
Първите две ноти изсвири, докато той още заобикаляше табуретката. Докосваше клавишите толкова леко, че той чуваше допира на филца на чукчетата по струните, за да угасят трептенията им. Можеше да чуе лекото изскърцване на десния педал под крака ѝ. Тези първи няколко ноти бяха като поръсване на дъжд по гледащ към морето прозорец. Топли и интимни.
Разпозна мелодията в мига, в който тя започна да пее.
Гласът ѝ бе като шепот и това беше прелестно. Никога не беше чувал жена да пее по този начин. Том Уейтс, композирал и изпял тази песен, имаше глас като димящ кремък. Песента беше толкова хубава, понеже човек просто не можеше да си представи как глас като неговия е в състояние да произнесе нещо толкова нежно. Гласът на Емелин беше гладък и излъскан като дръжката на чашата пред нея. Но понеже тя пееше, шепнейки, и дъхът ѝ замираше в гърлото и някои части от думите заглъхваха в тишина, ефектът бе почти същият.
Беше песен за края на деня. Песен за края на всичко.
Емелин спря преди предпоследния куплет с крак върху сордината20, а последните ноти, които изсвири, се сляха с паузата, през която тя взе чашата си и я изпи, така че в нея остана само малко разтопена захар. Остави чашата и довърши песента, оставайки без дъх, поради което прошепна последните думи на текста. Пръстите ѝ леко се плъзнаха и пропуснаха един такт. Тя свали крака си от педала и Кейлъб чу модераторите да падат от цялата клавиатура. С този заглушен от филца финален акорд в стаята се възцари тишина. Пламъкът в ръката му потрепна, изгасна и изпусна тънка струйка дим. Сега вече можеше да диша.
Тя го погледна.
— Мисля, че това беше всичко.
Кейлъб не знаеше какво да каже. Отново го бе направила — беше го парализирала напълно.
— Сега си върви — каза тя. — Аз ще почистя.
— Добре.
Той се приближи до пианото, остави свещта на капака му и тръгна към края на малката сцена.
— Почакай.
Тя стана и се приближи до него. Взе празната чаша от ръката му и я остави до нейната. Не се целунаха. Беше по-добре от целувка. Тя съблече с движение на раменете си палтото му и го прегърна, прилепяйки се плътно до него, с брадичка долепена под ключицата му. Той опря лицето си в тъмното гнездо на косата ѝ. Тя все още бе влажна от дъжда и прохладна, макар че неговата отдавна беше изсъхнала.
— Благодаря ти — прошепна тя, продължавайки да го притиска плътно. — Ще удържим на обещанията си, нали?
— Да.
— Сега се прибери у дома. Ще се видим.
— Ще ми се обадиш ли?
— Скоро.
Тя го освободи и отново седна на табуретката пред пианото с гръб към него. Той я изгледа за момент… голите ѝ бели рамене, гарвановочерната ѝ коса, пръсната по тях в светлината на свещите. После се обърна и напусна заведението.
10.
Не се прибра у дома. Беше му невъзможно.
Тръгна бавно нагоре към Калифорния стрийт, после се върна към „Грейс“. Като че ли имаше второ сърце, което бие в дисонанс с нормалния му пулс, чувстваше се едновременно извън контрол и двойно по-жив. Част от това се дължеше на абсента. Знаеше го. Но по-голямата част беше Емелин. Можеше да стои с нея в онзи подземен бар, да пие абсент и да я слуша да пее, докато слънцето не изгори до пепел. Тръгна да пресича Калифорния стрийт между кръстовищата, после продължи, леко залитайки, на запад към църквата и колата си. Спря за момент, подпря се с рамо на железния стълб на уличното осветление, скръстил ръце на гърдите си. Запази равновесие, съсредоточен да съхрани спомена за така близката до кожата му нейна прегръдка. После продължи по пътя си.
Навлезе с колата в Тендърлойн и спря пред денонощна кръчма, която съществуваше с единствената цел да се гаври с всички закони за консумация на алкохол в Сан Франциско. Влезе и си поръча абсент. Berthe de Joux. Когато мъжът на бара го изгледа недоумяващо, си купи бутилка „Джим Бийм“. Върна се при колата си и потегли към Инър Сънсет, стигна до Парнас и паркира на мястото си в паркинга на Медицинския център. Съблече палтото си, обви с него бутилката бърбън, поспря до колата си, за да затвори очи и попие аромата на парфюма на Емелин. Беше толкова близко до него, беше останала толкова дълго близко до него, че цялото му същество бе пропито с този аромат. Сякаш беше преплувал река, пълна с парфюма ѝ, за да стигне до нея.
20
При пианото има два или три педала — десният освобождава всички пластини за заглушаване на струните, левият е за тихо свирене (при него чукчетата се доближават до струните), а третият (сордината) е по средата — при него се вкарва филцова лента между чукчетата и струните и така звукът почти се заглушава. — Б.пр.