Остана напълно буден, седнал зад бюрото си, до пет сутринта, като пиеше направо от бутилката и комбинираше с неподсладено кафе, което сам си приготви в стаята за почивка. Включи компютъра си и изготви план за анализ на пробите, дадени му от Хенри — шлифовете тъкан на осапунения мъж.
Имаше някаква идея за пробите кожа.
Първият мъртвец бе покрит с тиня и водорасли, а вторият бе останал седмици наред заклещен на дъното на океана. Пясъкът и всичко в пясъка бе проникнало в кожата му. Беше запълнило микроскопични вдлъбнатини и запушило порите. Което разкриваше някои възможности. Отпи нова глътка от бърбъна и започна да създава калибрационната крива.
При следващия разговор с Хенри може би щеше да има нещо по-конкретно относно причината за смъртта — можеше дори да има план как да се приближат до убиеца.
В осем сутринта Андреа почука на вратата му и надникна. Беше имал достатъчно време да прибере бутилката бърбън. Но нямаше илюзии как изглежда.
— Добре ли си, Кейлъб?
— Да.
— Да ти донеса ли нещо?
— Не, нищо не ми трябва.
— Мога ли да изляза по обяд? Училището на Маги е в коледна ваканция, а още не съм намерила гледачка. Ник ще се грижи за нея до един, но после трябва да ходи на работа.
Кейлъб махна с ръка при вида на загриженото ѝ лице.
— Няма проблем. Можеш да отсъстваш колкото ти е нужно.
— Благодаря, Кейлъб.
— Няма проблем… и без това нямаме нищо спешно.
Андреа погледна пръстите си върху дръжката на вратата. Объркана е, помисли си той. Може би и притеснена за него. Той не бе идвал редовно на работа цялата седмица, за да има реална представа как вървят нещата тук. А и не беше прегледал и една трета от непрочетените имейли.
— Джоан те търси — уведоми го Андреа. — Цял ден вчера. Струва ми се, че се безпокои за гранта. Имаше конферентна среща с някакви хора в Бетезда.
Това привлече вниманието на Кейлъб. Той придърпа стола си по-близко до ръба на бюрото и неволно ритна бутилката. Тя се разклати на дебелото си дъно, но не падна.
— Ако иска да говорим за нещо, има ми имейл адреса.
— Тук ли ще си целия ден?
— Не, бях тук цялата нощ. Тръгвам си за дома след час-два. Сега имам да свърша нещо.
Андреа кимна и отстъпи заднешком. После затвори вратата.
Слънцето бе изгряло само преди час, когато той се прибра. Изчака гаражната врата да се вдигне и вкара колата вътре. На вътрешната страна на вратата бе подпрян пакет, оставен върху купчина вестници. Изгледа го за момент, преди да изгаси двигателя. Част от него искаше да включи на заден ход, да се спусне обратно по хълма и да напусне града. Север, юг, запад… нямаше значение къде, стига да е достатъчно далече от източниците на напрежение, които го тормозеха: Бриджит и Емелин, Хенри и Кенън, Джоан и НИЗ. Вместо това натисна бутона върху сенника и проследи в огледалото как ролетната врата се спуска. Когато тя се затвори, изгаси фаровете на колата и остана седнал със затворени очи. След около минута осъзна, че двигателят още работи. Изгаси го, слезе от колата и задържа дъх, за да не вдишва изгорели газове. Взе пакета на Бриджит и го внесе вътре.
Сложи подаръка на Бриджит на масата за хранене, но не го отвори. Явно беше картина и несъмнено щеше да се окаже красива. Но не беше готов да я гледа. Въпреки че Бриджит сякаш присъстваше в трапезарията, той не можеше да се освободи от Емелин. Ароматът на парфюма ѝ беше по палтото му, споменът за ръцете ѝ — по кожата му.
— Господи, Кейлъб — каза си той, — овладей се.
Метна палтото си върху облегалката на стол и отиде при телефона на стената. Извади кабела му, после взе мобилния си телефон и изключи звъненето. Предстоеше да вземе решения и щеше да ги вземе, но ако никоя от двете жени не можеше да се свърже с него, той можеше да балансира между двете. Извади бутилката „Джим Бийм“, отпи една последна глътка от нея и изплакна устата си с вода от чешмата, като се наведе да пие направо от крана. Не беше спал в леглото си, откакто бе станал в събота сутринта, но още не бе дошло време за него. Днес отново щеше да се задоволи с дивана. Той поне беше близко до камината, а в момента Кейлъб искаше да бъде близко до огъня.
Изрита обувките си, запали камината и легна на дивана под тартановото одеяло.
Затвори очи и се започна…
Диванът се завъртя заедно с него и мислите му, а образите от предишния ден се понесоха като салове във водовъртеж. Видя Кенън в кухнята. После полуразложения труп. Хенри го беше хванал за ръката, за да илюстрира как бе обелил кожата като ръкавица, търсейки отпечатъци. Чу гласа на Бриджит по телефона и видя очите на сервитьорката, която му доливаше кафе. Андреа гледаше дръжката на вратата, защото се срамуваше заради него. Заради състоянието му.