— Онзи… осапунения… идентифицирахте ли го? — попита Кейлъб.
Искаше да говори за него като за човек, а не ужасяваща скулптура. Името му би помогнало.
— Потвърдено е от семейството му. Казвал се е Чарлз…
— Чарлз Крейн? — прекъсна го Кейлъб.
— Как, по дяволите, би могъл да знаеш това?
— Имаше го във вестника. А и по цялата Хейт стрийт има налепени листовки.
Хенри наклони глава и след малко прие отговора с кимване.
— Не знам защо си мислех, че семейството му и полицията биха предпочели да не се разчува — замислено каза Хенри. — Както и да е, бил е софтуерен инженер. За последен път е бил видян на бара в хотел „Дрейк“… хубаво, престижно място.
— А първия, когото ми показа, нещо за него?
Кейлъб вече знаеше името на този човек от разговора с бармана в „Къщата на щитовете“, но не можеше да го съобщи на Хенри. Искаше да помогне на Хенри, нямаше нищо против да помогне и на Кенън, но в съзнанието си вече бе очертал кръг около Емелин — кръг, съдържащ всичко за нея и за тяхната връзка. Не знаеше как се беше стигнало до това. Може би Емелин се бе прокраднала в мислите му с обещанията си, бе очертала границите с песента си в полумрака, беше го подпечатала с притискането на тялото си в неговото. И ето, сега се налагаше да лъже най-добрия си приятел, за да не я подлага на риск.
— Ричард Салазар — отговори Хенри. — Партньор в правна кантора на Маркет стрийт.
— Някак е по-лесно като имат имена…
— Свиква се.
Кейлъб не коментира. Дори Хенри не беше безгрешен. Вече го бе забелязал. Работата му се отразяваше и го изнервяше. Да правиш аутопсия на главата на 10-годишно момиче. Господи, дъщерята на Хенри беше на толкова. Затова Кейлъб искаше да даде на най-стария си приятел нещо — искаше да му даде факти, които той да използва, за да разреши поне един от проблематичните случаи. Замисли се как да му го обясни.
Седеше и прокарваше пръсти по шарките на дървения плот. Навън някаква чайка кацна на перилата и завря под дъжда крак в перата си. Кейлъб я погледа през все още замъгления прозорец и после обърна очи към масата.
— Един и същи човек е убил Ричард Салазар и Чарлз Крейн — проговори накрая той. Вдигна поглед и видя, че Хенри го гледа внимателно. — Беше по-трудно да се проследи при Крейн, но химическите сигнатури са идентични — векуроний, последван от масивна доза туйон. Три-четири часа изтезания. Жестока болка. После още веднъж векуроний, за да го вкарат във водата.
Хенри кимна.
— Това означава, че и при останалите вероятно е така.
— Да.
Седяха заслушани в чаткането на дъжда по палубата и стичането му по наклонените прозорци на щурманската рубка.
— Значи ще трябва да направим изследвания и на тях. Или ще ти изпратя Марси, или ти ще трябва да дойдеш и да я гледаш през рамото. Но какво правим сега на яхтата? — поинтересува се Хенри. — Как се очаква да открием местата, където са хвърлени?
— Пробите от кожата на Крейн.
— Какво за тях?
— Ти спомена, че той имал по гърба си следи от шестостенни глави на болтове, нали така?
Хенри потвърди с кимване.
— За да останат подобни отпечатъци, не трябва ли да е бил затиснат с нещо тежко доста скоро след попадането си във водата? — подсказа Кейлъб.
— Така е. Преди да изпадне в ригор. Втвърдил се е около болтовете. Като восъчен калъп, който се охлажда. А е имал и ливор мортис — кръвта му се е стекла и е оставила синини по онази страна на тялото му, която е била обърната надолу. Това не се случва с повечето трупове на удавници — те се движат и кръвта не може да се стече в определена част. Така че щом има ливор мортис, значи е бил предварително затиснат с нещо. Поне през първия час.
Кейлъб извади тесте листове от раницата си и го сложи на масичката между двамата. Беше разпечатка от лабораторията му.
— Което означава — започна да обяснява той, — че ако успеем да разберем къде е бил заклещен, ще знаем, че е бил хвърлен във водата близо до това място. В залива има течения, но те не са хаотични. Можем да ги картографираме и така да получим възможна начална точка. Тя пък вероятно е близко до там, където са били измъчвани — място, безопасно за убиеца… може би къщата му, може би друго място, което той използва.