— Така де — съгласи се Хенри. — Ако убиецът се запознава с тези хора в баровете, все някой може да е забелязал нещо. Но Кенън още не се е натъкнал на такъв човек.
— Векуроният е сериозна следа. Разследват ли по тази линия?
Хенри кимна.
— Разследват, но върви бавно. Обхождат всяка болница и всяка аптека. Проверяват не липсва ли нещо. Или дали някой не го купува без основателна причина.
— Допускат, че може да е лекар?
— А ти?
Кейлъб не беше мислил много по въпроса. Но кимна.
— Лекарите биха били добри заподозрени. Или медицинските сестри. Дори… защо не аптекар. Не заради компетентността…
— Тя е без значение. Всеки може да съобрази тази част — подчерта Хенри. — Важен е достъпът.
— Да.
— Векуроният вече не е толкова често използван. В хирургията се използват по-добри средства.
— И все пак може да се намери.
— Но не и на улицата. И не е нещо, за което съществува черен пазар. Затова става дума за някой с достъп до болница или аптека. Такъв трябва да е…
Телефонът на Кейлъб иззвъня в джоба му.
— Ще се обадиш ли? — попита подканващо Хенри.
Кейлъб го извади и погледна дисплея.
— Бриджит е. По-добре да ѝ се обадя. Ще изляза навън.
Застана на задната палуба, близо до гърба на кабината, където беше на завет от дъжда и вятъра. Килватерната струя оставяше следа от зелена и бяла пяна в тъмната вода, по която преминаваха ниски вълни.
Бриджит плачеше.
Държеше телефона до ухото си и го притискаше силно, за да чува хълцанията ѝ, и се опитваше да разбере има ли някакви думи в тях. Плачеше още когато му се обади и до момента не бе проговорила нищо смислено, а вече минаха две минути.
— Бриджит…?
— Аз… аз не искам… Кейлъб…
— Бридж?
— Липсваш ми.
— Мила — прошепна той.
— Не мога да го направя.
— Не се налага да го правиш — успокоително ѝ каза той. Дори не беше сигурен за какво говорят. Гледаше към залива и студената вода с цвят на влажна улична плоча. Чудеше се колко ли е дълбока и над колко ли тела минават в този момент. Трупове на хора, които на никого не хрумваше да ги потърси.
— Аз знам. Трябва да… но просто не мога. Липсваш ми.
— Бриджит, не знам…
— Кажи ми, че ме обичаш. Не ме карай да чакам. Кажи ми…
— Обичам те. И ти го знаеш.
— Наистина ли?
Последва нова дълга серия ридания. Той си спомни нещо, което някога беше чел. В сълзите на жените имало феромон, химически сигнал, запазен в някаква праисторическа пещера, чиято цел била да привлича мъжете, до които достигал. Той сега беше по лицето и телефона ѝ и щеше да попадне върху пръстите ѝ, когато избърше бузите си, така че всеки, който влезе в контакт с нея, щеше да бъде докоснат от невидимия полъх на нейната самота. И този сигнал щеше да се разпръсне, предаван от ръка на ръка из целия град. Като капка туш в чаша чиста вода, от който тя цялата постепенно потъмнява.
— Бриджит — прошепна той, — толкова съжалявам.
— Не мога да го направя, Кейлъб, наистина не мога.
— Какво не можеш да направиш?
— Това. Което правим сега… което аз правя. Когато си тръгнах, мислех, че ще мога. Но сега… не знам.
Не знаеше какво да каже, затова не каза нищо. Заслони телефона с шепа, за да не свири вятърът в тишината.
— Кейлъб — прошепна тя. — Мислих за това. Което си направил. Може би си го направил не както трябва. Може би е трябвало да ми кажеш по-скоро. Но ми се струва, че бих могла да го превъзмогна, защото мисля, че знам защо си го направил и от какво си се опитвал да ни спасиш. Мисля, че… там ли си още?
Накрая тишината се проточи толкова, че дори Бриджит не можа да я понесе. И затвори.
Кейлъб върна телефона в джоба си, но не влезе обратно в кабината. Тръгна по страничната пътека с лице към шибащия дъжд, оставяйки го да измие онова, което току-що бе сторил. Тя му бе протегнала ръка, но дори сега, дори след като му бе дала този шанс, той мислеше за Емелин.
— Добре ли си?
— Мисля, че да — разсеяно каза той. Съблече шлифера си и го окачи на закачалка до стената. — Това е… и аз не знам.
— Сложно?
— Повече от това. Шибана катастрофа. И вече не знам какво се случва.
Седна отново. След малко щяха да преминат под източната половина на моста Бей Бридж. Бялата кула, издигаща се на сто и петдесет метра, вече се скриваше в ниските облаци.
— Ако искаш, мога да помоля Вики да…
— Не — прекъсна го Кейлъб. — Много мило от твоя страна. Сигурен съм, че тя би се опитала. Но не вярвам да помогне.
— Прав си.
Хенри доизпи кафето си и посочи напред. Части от военноморската база на Трежър Айлънд прозираха в бяло-сивата каша.