— На североизточния бряг ли каза, че е?
— Да. Тук е — потвърди Кейлъб. — Да взема картата.
Последната им спирка — след пробите от Оукланд и Тибурон — беше санитарно-пречиствателната станция на Сосалито, окръг Марин, на километър и половина от пристана на ферибота в Сосалито. Когато откриха края на отходната тръба, вече минаваше три и половина следобед и оставаше още около час дневна светлина.
— Ще опитам да се задържа на едно място — каза Хенри, — но течението е доста силно, а вятърът бие напречно на него.
Кейлъб погледна през прозореца към брега, който се издигаше стръмно и бе залесен с кипариси и лаврови дървета. На юг пръст гъста мъгла се опитваше да се провре под моста. На високата част на брега трябваше да има крепостна стена, отиваща към града.
— На миля и половина сме от моста — каза той.
Хенри кимна.
— Мястото е добро — коментира той. Опитваше се да се нагоди към скоростта на приливното течение и с два пръста коригираше лоста за газ, за да намери равновесната точка.
— Ще видим какво ще кажат пробите — каза Кейлъб. Но интуицията му подсказваше, че е тук. Беше близко до моста, а Хенри бе прав за течението. Потокът вода оставяше ясна следа сред вълните, виеща се линия, чиито граници бяха очертани от морска пяна и плаващи боклуци, довлечени дотук от скорошните дъждове.
Кейлъб облече шлифера си и нахлузи нови латексови ръкавици. Извади последното шишенце от раницата си, излезе на палубата и коленичи, за да отвърже от парапета купичката за загребване. Понеже течението наистина беше силно, наложи се да я хвърля и вади три пъти, преди да успее да я зарови в дъното и да извади проба. Наля рядката утайка в шишенцето и зави капачката му.
Прибра се вътре, съблече се и седна в предната част на кабината, близо до един от радиаторите. В Сосалито беше по-хладно, отколкото по другите места из залива, или защото бе по-близко до открития Пасифик, или защото вече почти се бе стъмнило. Кейлъб поднесе ръцете си над радиатора и леко потръпна.
— Понеже така и така сме тук, имаш ли нещо против да направим един експеримент? — предложи Хенри. — Искам да оставя течението да ни отнесе и да видим къде ще ни завлече.
— И на мен би ми било интересно.
Хенри вкара „Знак на крак“ в течението и изключи от предавка. Двигателят замърка на празен ход, яхтата загуби инерция и се залюшка леко по вълните. Започна да се носи странично с нос към Сосалито и кърма към Сан Франциско. Кейлъб погледна екрана на джипиеса. Дрейфът ги отнасяше на юг с два възела.
— Още кафе? — обади се Кейлъб.
— Разбира се.
Влезе в камбуза да го направи, но не бързаше, понеже пръстите му още бяха вкочанени. Срязванията по дясната му ръка се бяха втвърдили, докато заздравяваха.
— Течението сякаш се засилва — отбеляза Хенри, без да напуска мястото си зад руля. — С още половин възел.
Кейлъб се наведе над фризера и извади неразопакован пакет кафе на зърна. Напълни мелничката, включи я и раздруса зърната, за да се смелят по-добре. Включи кафеварката, отиде в тоалетната, затвори вратата и напълни умивалника с гореща вода. Изми си ръцете и лицето, извади телефона от джоба си и погледна екрана му. Беше изключил звука за позвъняване след обаждането на Бриджит, но тя не бе опитала да го набере пак, нито му бе пратила някакви есемеси. Нямаше съобщения или повиквания от други хора. Емелин бе обещала да му се обади скоро и когато се замисли над това, сърцето му се сви. Искаше Емелин да му се обади, но също така искаше да намери Бриджит и отново да я направи щастлива. Искаше да зареже всичко, да намери полутъмна стая с картина в нея, където да седи и да гледа платното, а всичко останало да се превърне в несъществен размит фон около него.
— Кейлъб — каза той на мъничкото огледало над металния умивалник.
Имаше изход. Знаеше това. Но не виждаше начин, по който да получи всичко, което иска.
— Ти си проклет задник.
Погледна се в огледалото и си кимна. Поне можеше да бъде откровен, когато говореше на изображението си. Все пак беше нещо.
Кейлъб наля кафе в две чисти чаши и ги отнесе в рубката с руля. Подаде на Хенри едната и погледна през прозореца. Намираха се на около сто метра от брега и се носеха покрай носа, издигащ се между Хорсшу Бей и северната кула на моста Голдън Гейт.
Вдигна чашата до устните си и отпи.
След около минута щяха да навлязат в стената от мъгла, изпълзяваща изпод моста, но засега все още имаше добра видимост от носа към скалистия бряг.