13.
Хенри изгаси осветлението в кабината. Сега единствената светлина идеше от реотаните на нагревателите, циферблатите на инструментите и течнокристалните екрани из рулевата рубка. Включи „Знак на крак“ в ход напред и те запъплиха към Сан Франциско с два възела. Седна пред руля и се загледа в екрана на радара, докато не излязоха от мъглата.
— Знаеш ли къде е скочът?
— Да.
— На мен колкото на теб — каза Хенри.
Кейлъб намери бутилката и наля по пръст в две чаши. Донесе едната на Хенри и седна срещу него.
— Кенън дойде да говори с мен — съобщи той. — Два пъти.
Хенри го изгледа остро.
— Какво?
— Бях в „Къщата на щитовете“ в нощта, когато е бил убит Ричард Салазар. Оказа се, че съм бил един от последните, които са го видели жив.
— Почакай… казваш ми, че си свидетел?
— Просто бях в бара. Не съм видял да се случва нищо особено.
Хенри остави питието си на масата за картата, като чукна чашата върху плота. Уискито се плисна през ръба и намокри хартиената карта на залива.
— Ти си свидетел, с когото детектив по убийствата е разговарял два пъти и си забъркан допълнително в това покрай мен? Господи, Кейлъб, какво ще правим, ако те изправят да дадеш показания? Бил си на място, където за последен път е бил видян жив Ричард Салазар. Докосна трупа му в моргата. Изследва негови тъкани и откри причината за смъртта му. Докосна друг труп и го свърза със случая. Сега си тук, откри трети труп и си бил насаме с него цели петнайсет минути. Защитата ще откачи, като се залови с теб.
— Хенри…
— А ако разровят по-надълбоко, Кейлъб? Замислял ли си се върху това?
— Не мисля, че Кенън ще реши, че е нужно — каза той. — Да разравя надълбоко, искам да кажа…
Кейлъб отпи глътка.
— Какво ми казваш? — не разбра Хенри.
— Че може да е бил там — обясни Кейлъб. — Той гони шейсетте. Тогава трябва да е бил патрулиращ полицай. Един от първите на местопрестъплението може би.
— По кое време да е бил? — поиска да уточни Хенри: — За баща ти или по-късно?
Кейлъб мълчаливо поклати глава. Не знаеше отговора.
— Знам, че е…
— Знаеш? Нищо не знаеш! Кога, мамка му, щеше да ми кажеш?
— Просто… не мислех, че има някакво значение. Когато ти помагам, не вдигаме шум. Затова не ми е хрумвало, че може да стане проблем.
— Досега — натърти Хенри. — Сега вече е голям шибан проблем. Защото сме заедно на яхта с труп. Няма как да го изхвърлим обратно в морето и да се надяваме, че някой друг ще го намери. Аз пък, по дяволите, съм шибаният главен съдебен патолог. И трябва да съобщя за него. А Кенън ще ни чака на кея, когато акостираме.
Кейлъб погледна към далечния град. Хенри замълча, изчерпан. Там някъде — сред блещукащите по хълмовете светлинки — беше Бриджит. И Емелин. Не можеше да си спомни кой ден от седмицата беше. Как бе възможно нещата да излязат от контрол с такава бързина? Беше се събудил в събота сутринта с добро предчувствие. Наближаваха празници и щеше да прекара Коледа с Бриджит.
— Извинявай — тихо каза Кейлъб.
— По дяволите!
— Дали не е най-добре да не съм на яхтата, когато стигнеш до кея?
— Какво?
— Да не съм на яхтата? — подсказа Кейлъб. — Ти ще съобщиш за трупа и ще кажеш на Кенън, че си бил сам. Че се прибираш и ще се видиш с него на пристанището.
— А ти къде ще бъдеш?
— Има док за зареждане с гориво в Гасхаус Коув. Ще минем покрай него на път за Кей 39. Дори не се налага да спираш. Закарай ме на плиткото, колкото да скоча във водата. После ти остава още една миля до мястото ти на пристана.
Хенри избарабани с пръсти по руля, после вдигна чашата си и глътна на един дъх половината от съдържанието ѝ.
— Боже, Кейлъб — не можеше да се успокои той.
Помълча известно време, водейки яхтата. Кейлъб знаеше от личен опит, че е най-добре да мълчи. Човекът просто имаше нужда сам да обмисли нещата. Накрая Хенри кимна.
— Може и да се получи — въздъхна той. — При всички положения е по-добро от алтернативата.
— Ще стане. Закарай ме на два метра от дока и изчезвам.
Хенри го изгледа, допи питието си и остави чашата обратно на масата за карти.
— Искам да знам нещо. Но ми кажи истината. Кенън гледаше ли на теб като на заподозрян?
— Заподозрян? Заподозрян? Хенри… аз съм свидетел.
— Каза ли ти го Кенън? — настойчиво попита Хенри. Гласът му беше задавен и напрегнат: — Каза ли ти той, с точно тези думи, че не си заподозрян?
— Той просто ми зададе няколко въпроса. Попита ме къде съм бил и поиска да му помогна да идентифицира хората.