Хенри извърна очи.
— По дяволите — промърмори той, погледна отново към Кейлъб, улови погледа му и го задържа: — Ако дойде отново да говори с теб… внимавай. Разбра ли ме? Обмисляй много добре онова, което му казваш. И не помисляй да го излъжеш!
— Виж, аз просто отидох в „Къщата на щитовете“, след като Бриджит си тръгна. Бях отседнал в „Палас“ и имах нужда да пийна едно на спокойствие. Но се оказах на грешното място в грешния момент. Кенън бил най-добрият детектив в Калифорния? Нали това ми каза ти? Ако е толкова добър, нямам от какво да се безпокоя.
Хенри чукна по лоста на газта, за да забави още хода на яхтата. Пред тях, на около петстотин метра, някакъв танкер пресичаше пътя им на пълен ход към Голдън Гейт и открития океан. Проследиха го… истински град от светлини, преминаващ с десет възела. Когато отмина, „Знак на крак“ се разлюля в килватерната му струя. Хенри се извъртя в креслото и пак се обърна към Кейлъб.
— Кейлъб, ти си учен и мислиш в термините „вярно-невярно“ — каза той. Говореше тихо и спокойно. Гневът в гласа му се бе изпарил: — Не разбираш как работи полицията, затова нека ти обясня нещо. При детектива да е добър и да е прав невинаги съвпадат. И не е необходимо да съвпадат. Кенън е добър. Много е добър. Но това в никакъв случай не означава, че винаги е прав. Затова, ако пак дойде при теб, бъди дяволски внимателен, за бога!
— Вече започваш да ме плашиш.
— Значи си започнал да схващаш за какво става дума.
Кейлъб скочи от борда на „Знак на крак“ върху мократа повърхност на дока за зареждане, в пристанището на Гасхаус Коув и се подхлъзна на колене. Изправи се, изтупа се и намести раницата си. Капачките на коленете и дланите му го боляха. Проследи как се отдалечава „Знак на крак“, оставяйки бяла пенеста струя в черната вода. Подпъхнатият под трупа край на чаршафа се бе измъкнал и отдолу стърчеше ходило. Кейлъб се огледа, но наоколо нямаше никого. Вдигна раницата по-високо, мина по мостика и стъпи на брега.
Пресече парка „Форт Мейсън Грейт Медоу“ пред Гирардели Скуеър и извървя около километър по Бийч стрийт, за да стигне до паркинга, където бе оставил колата си. Пет минути по-късно излезе от него и продължи надолу по Бийч стрийт до „Ембаркадеро“. Кей 39 беше на отсрещната страна на улицата. Бял бус с надписите на патологията бе паркиран до тухления павилион пред Аквариума. Жълтите му светлини мигаха, а задните врати бяха разтворени. От едната му страна имаше полицейска кола, а от другата черен джип. Униформен полицай бдеше над трите коли, но беше твърде студено и мокро, за да се събере тълпа. Кейлъб се вля по трафика на „Ембаркадеро“ в посока югоизток. Шофираше бавно, извил глава наляво, но не видя нищо повече — само трите коли, охраняващия ги полицай и мигащите жълти светлини на колата на моргата пред Аквариума.
Няколко минути по-късно, когато подминаваше Кей 15, две полицейски коли се зададоха на скорост срещу него. Светлинната им сигнализация беше включена, но сирените им мълчаха. Чу рева на двигателите им и мокрото свистене на гумите им през локвите. Колите, движещи се в обратната посока, се изтеглиха към тротоара, за да ги пропуснат.
В лабораторията беше тъмно. Но в кабинета на Джоан Тремонт светеше и светлината изпод вратата ѝ осветяваше сивия линолеум. Кейлъб остави раницата в кабинета си, после излезе обратно в коридора и почука на вратата на Джоан.
— Да?
Той отвори вратата и се подпря на рамката.
— Кейлъб…
— Търсила си ме?
— Всички те търсят. Започвах да губя търпение, когато чух.
— Какво си чула?
— През август, когато започнах работа, ти ми даде няколко номера за връзка — обясни Джоан. — Спомняш ли си? Така че, след като не успях да се свържа с теб, пробвах резервния.
Той направи въпросителен жест към един от двата стола пред бюрото ѝ и тя кимна. Той влезе и седна.
— Говорила си с Бриджит?
— Да.
— Съжалявам… не беше нужно да се забъркваш в тази история.
— Тя не сподели с мен нищо лично. Каза ми, че не знаела къде си. Не те била виждала от събота. Така че се досетих.
— Съжалявам.
— Стига си го повтарял. И след като съобразих, започнах да те прикривам.
— Пред НИЗ?
Тя кимна и погледна за момент монитора на компютъра си. Той не можеше да види какво е изобразено на екрана.
— Все още имаме време до края на януари да набавим допълнителните данни, които те искат от нас. Така че не е кой знае какво — обясни Джоан.
— Слава богу.
— Не е кой знае какво, нали така? Ясно ли ти е какво искат те?