Тя повдигна ръката му, докато не увисна на трийсетина сантиметра над бучката захар.
— Така е добре — каза тя. Освободи китката му така, сякаш бе целунала пръстите му. — Давай… възможно най-бавно.
Бучката захар започна да се топи през прорезите на лъжичката в абсента. Течността в чашата се промени от зелена на млечнобяла — студената вода явно бе отделила някаква субстанция от напитката. Усети аромата на смес от горчиви билки. Пелин и седефче. Анасон.
— Стоп!
Той остави каничката. Тя взе чашата и потопи в нея прорязаната лъжичка с остатъка от полуразтопената бучка, след което отпи със затворени очи. Клепачите ѝ бяха посипани с нещо, което приличаше на натрошен малахит. Отвори очи, усмихна му се и остави чашата.
— Челото ти — каза тя.
Посегна, докосна раната му с връхчето на показалеца си, после му показа капката кръв. Изглеждаше черна в тъмнината на салона.
— Ранен ли си?
— Добре съм.
Тя разтри показалеца си в палеца и отпи нова глътка от абсента. Никога не беше виждал подобно нещо. Нещо като нея. Доизпи питието си с една последна глътка и остави чашата. После стана от столчето. Чантичката ѝ все още беше на бара. Сложи ръка на тила му и се наклони към него, за да приближи устните си до ухото му.
— Трябва да тръгвам — прошепна тя. Парфюмът ѝ го обгърна като пелерина. Лявата ѝ гръд погали ръката му, между кожата и зърното беше само плъзгавата коприна на роклята ѝ. — Но може би ще те видя някой път. Благодаря за питието.
Изправи се и взе чантичката си. Той я гледаше почти парализиран, сякаш го бе улучила с натопена в кураре стреличка за дартс.
— Почакай — намери думи накрая.
Тя се усмихна със същата полуусмивка, която озаряваше лицето на Бриджит, когато поредната ѝ картина бе пред завършване и онова финално състояние, което тя виждаше само във въображението си, беше на път да бъде пренесено върху платното.
— Как се казваш? — попита я той.
— Следващият път. Може би…
Обърна се и си тръгна, а косата ѝ се разлюля по голия гръб, докато се отдалечаваше от него.
2.
Събуди го почукване. Измъкна го от дълбоко и черно място и го накара да отвори очи, да се превърти в леглото и да погледне първо към вратата, а после към прозореца. Навън беше много светло. Почукването се разнесе повторно. Погледна часовника си и видя, че е пладне.
— Почистване.
Вратата се открехна и веригата я задържа. Чистачката я затвори и почука пак.
— Почистване… господине?
— Дай ми секунда — каза той.
Погледна надолу. Все още беше облечен. Стана и отиде до вратата.
— Излизам след десет минути — извика той.
— Няма проблем, господине.
Натисна вратата, за да се увери, че е затворена, и влезе в банята. Наведе се над умивалника, изми лицето си, взе една от чашите и я напълни с вода от крана. Сънят не искаше да го напусне и оставаше като полепнал по него слой нощна пот: дългата серия чукания по вратата, как бе станал от леглото и прекосил стаята в плен на съня, но вярващ, че е буден. Погледна през шпионката.
Тя беше в коридора, извита и деформирана от оптиката на лещата.
Не беше Бриджит, а жената в черната копринена рокля. Отстъпи крачка и видя как дръжката на вратата се размърдва, но спира, ограничена от ключалката. Върна се в начално положение, отново се завъртя надолу… този път по-енергично.
Той не помръдна. Затаи дъх, подпрян на стената, защото все още беше прекалено пиян, за да стои прав без опора. След малко я чу да си тръгва, после се разнесе мелодичният звън на асансьора, последван от лекото изскърцване на разтварящата се врата. Едва тогава се върна в леглото.
Кейлъб щеше да е забравил този сън, ако не бе почукването на чистачката. Но той вече започваше да го напуска… нещо хлъзгаво и живо, което не желаеше да бъде извадено от водата. Пусна го. Беше имал други, по-лоши сънища, но те вече се бяха измъкнали от него, оставяйки само малки вълнички. Провери задния си джоб за портфейла и тръгна да излиза. Но преди да пристъпи в коридора, спря при полуотворената врата. И този път се разсъни напълно — макар и само за миг — усети през гръбначния му стълб да преминава вълна, която погъделичка и връхчетата на пръстите му.
Върху бялата боя на вратата имаше малка точица кръв. Беше на няколко сантиметра над и вдясно на шпионката. Точно където би се намирало челото му.
Кейлъб слезе от таксито на Хейт стрийт, срещу парка „Буена Виста“. До дома му все още имаше няколко километра, но въздухът в таксито беше тежък и горещ, и той почувства, че ако не слезе веднага, ще повърне. Щом тръгна да върви, се почувства по-добре. Отправи се на запад по Хейт стрийт, остави зад себе си слънчевата светлина и навлезе в мъглата.