— Ще опитам. Но вече усещам, че това ще се превърне в голяма каша.
— А Кенън? — подсказа Кейлъб. — Какъв ще бъде следващият му ход?
— Не знам, но внимавай с него. Помни какво…
Хенри прекъсна и Кейлъб долови в говорителя звъна на телефон някъде при него. Чу Хенри да отговаря, но думите му бяха твърде приглушени, за да ги разбере. След малко гласът му се разнесе отново с нормална сила:
— Ей… трябва да вървя. — И затвори.
Кейлъб сложи телефона обратно на държача и завърши бавното си придвижване до брега. Паркира до защитната стена срещу холандската вятърна мелница и слезе от колата. Тръгна покрай бетонната стена, стигна до водещите надолу към плажа стъпала и седна на онова, на което бе седяла Бриджит, когато бе извадил парченцето стъкло от ходилото ѝ. Беше толкова мъгливо, че не виждаше водата, но чуваше как се разбиват вълните в брега. Постави възглавничката на показалеца си точно върху мястото, където беше паднала капчицата кръв. Петното вече бе изличено от пясъка и дъжда, но той помнеше съвсем точно къде е било.
Когато студът се просмука под шлифера му въпреки пуловера, който бе облякъл, той стана и се върна при колата. Запали двигателя и пусна отоплението. Не беше спал от толкова време, че лицето му бе станало безчувствено. Изтегли се на заден ход, тръгна на север покрай океана, после на зигзаг по улиците, които вместо имена имаха само номера, над парка Голдън Гейт, докато не стигна до булевард „Гиъри“. Паркира пред входа на магазин за алкохол, който бе посещавал вече няколко пъти — същия, от който бе купил за Хенри бутилката „Лафройг“ — и светещите прозорци му подсказаха, че още е отворен.
Слезе от колата, влезе в него и поиска Berthe de Joux.
14.
Нямаше сребърна лъжичка с прорези, нито „правилна“ тумбеста чаша. Вместо това използва кухненска цедка, подпряна на ръба на висока чаша, а ледената вода наля от обикновена кана. Бучката захар се разтвори в алкохола и зелената течност стана млечнобяла. Остави „постановката“ на плота и отнесе напитката до кухненската маса, като носеше нож за филетиране. Там беше все още неотвореният пакет от Бриджит. Подпъхна острието на ножа под края на опаковъчната хартия, сряза тиксото и разопакова пакета.
Под кафявата хартия имаше платно без рамка, защитено с лист „пуканки“. Махна го и се изправи, загледан в картината. Знаеше отлично какво изобразява тя и къде е мястото — беше го посетил преди малко. А и то през цялото време се намираше в центъра на мислите му. Беше нарисувала плажа, гледан откъм западния край на парка „Голдън Гейт“. Плажът в мъглив ден, така че мокрият пясък се разтапяше в разбиващите се вълни, а зареденият с мъгла въздух откъм океана почти се сливаше с прихлупеното небе. Фокусът на картината беше в центъра ѝ, размиваше се към краищата и приковаваше погледа върху определено място по средата на долната част, където в пясъка стърчеше като зъб на акула парче синьо-зелено стъкло. На фона се виждаше стълба, врязана отляво в преградната стена.
Но… зад първото платно имаше и второ. Извади го и разгъна опаковката от „пуканки“.
Тази картина беше в меко памучнобяло. През платното преминаваха сенки в сиви линии, които придаваха на картината обем. В средата имаше червена S-образна следа, сякаш Бриджит бе топнала ръката си в червената боя и бързо я бе прокарала по картината, което ѝ бе хрумнало в последния момент. Но той разбра какво е — натюрморт. Макар да не я беше надписала, Кейлъб знаеше какво би имало на табелката, ако бе намерил тази картина в арт галерия, а не на кухненската си маса:
Всяка от картините имаше самостоятелна стойност, но двете заедно разказваха тайна история. Идеята ѝ беше той да ги окачи в кабинета си или някъде у дома, където гостите да могат да ги виждат. И хората да се наслаждават на произведенията ѝ — предназначени за него — без да разбират свързаната с тях история. Раната и последвалата интимност. Как плътта ѝ бе разсечена на плажа, а след това тя я бе разтворила за него.
Кейлъб седна на един от столовете и изпи абсента си на един дъх.
Когато се събуди на дивана, беше десет сутринта. Отиде в банята и остана дълго под горещата струя на душа. Погледна датата на часовника си и се опита да пресметне по нея кой ден от седмицата е. Беше говорил с инспектор Кенън в кухнята си в сряда следобед, след това бе отишъл в моргата да погледне осапунения труп на Чарлз Крейн. Четвъртък рано сутринта — малко след като Джъстин Холанд бил забелязан за последно жив — беше с Емелин в онзи бар под Ноб Хил. Бе прахосал по-голямата част от същия ден на дивана, прехвърляйки в съзнанието си вихрушка от изображения. Петъчния ден бе прекарал с Хенри на „Знак на крак“, а вечерта беше с него в лабораторията му.