Следователно… днес беше събота. Една седмица след като Бриджит си бе тръгнала.
Седем дни, които бяха минали като насън. За първи път от миналия уикенд вече десет минути беше напълно трезв и буден. Три неща помнеше кристално ясно и всяко от тях беше свързано с Емелин. Няколко мига в „Къщата на щитовете“. Около час в „Спондюликс“. Половин минута в дневната, парализиран от гласа ѝ по телефона. Тя беше като нещо долетяло на земята от някакво тъмно място в небето. Приковаваща. Всеки път, когато се опиташе да я прогони от съзнанието си и да се върне към живота си от миналата седмица, той се сещаше за гласа ѝ, докато му бе пяла на светлината на свещите. Този отчаян разчувстващ шепот.
Нямам приятели.
Опита се да си я представи като момиченце, спящо на задната седалка на кола, паркирана на черен горски път, оставена самичка да чака някакъв мъж, който не ѝ беше баща. Имаше един момент в „Спондюликс“, когато тя едва не му беше разказала за живота си с него. Но се бе въздържала. Сети се за обещанията, които си бяха дали. Дори сега, през замъглеността на всичко случило се впоследствие, тези клетви не му изглеждаха тривиални, не бяха празни думи. В тях имаше тежест.
В „Парк Чоу“ на Девето авеню сервираха брънч до два часа, а имаше и камина. Паркира на улицата на пряка от заведението и извървя разстоянието до него с ръце в джобовете и вятър в лицето.
Избра си маса до огъня и зачака яденето си на чаша кафе. Обърнатата към огнището страна на палтото му започна да изпуска пара. Усещаше ланолина във вълната, но парфюмът на Емелин надделяваше. Беше като да излезеш на поляна след среднощно лутане в гората и внезапно да те освети луната. Докосна телефона в джоба си — единствената му връзка с нея — и в същия миг той иззвъня.
Извади го бързо и погледна номера на обаждащия се. Беше може би от автомат. От плещите до пръстите на ръцете му премина електрическа искра. Отговори на повикването и вдигна лявата си ръка, за да заслони устата си. Тя заговори първа.
— Здравей, Кейлъб.
Той затвори очи, за да се изолира от околната обстановка. Искаше да остане насаме с гласа ѝ.
— Емелин.
— Добре ли прекара? На срещата ни?
— Да.
— Беше среща, нали?
— Да.
— Обещах да ти се обадя скоро. Достатъчно скоро ли е?
Кейлъб се наведе към масата в порив да запази този разговор личен. Ледът под кожата му казваше, че ако някой ги подслуша, ако има свидетели на тази връзка с нея, ще я загуби завинаги.
— Можеше да бъде и по-скоро. Исках да ми се обадиш.
— Мислеше ли си за мен?
— Откакто те видях за първи път.
— Искаш ли да ме видиш пак?
— Моля те.
— Довечера в такъв случай. Можеш да ме видиш в полунощ.
Не прозвуча като въпрос и той не го възприе така. Предлагаше му го като дар.
— Благодаря ти — прошепна той. — Ще дойда. Само ми кажи къде.
— Не — каза Емелин. — Ще ти се обадя довечера да ти кажа. Но в полунощ ще бъда гладна. Можеш ли да готвиш, Кейлъб?
— Да.
— Ще ми сготвиш ли нещо за вечеря?
— Бих искал — каза той. Чудеше се дали тя възнамерява да му разкрие къде живее, или отново ще използват някой затворен за други бар. — Там ли ще го сготвя, или искаш да го направя, преди да дойда?
— Бих искала да те наблюдавам. Там ще има добра кухня. С всичко, което би ти потрябвало. И няма да се налага да бързаш — нито ще те припирам, нито ще ти преча. Само ще те гледам.
— Какво да ти направя? — попита Кейлъб. — Какво би искала?
— Каквото ти пожелаеш… аз ще съм гладна. И аз ще донеса виното.
— Добре — каза той. — Ще измисля нещо.
— Естествено, че ще измислиш — прошепна тя.
Почти усещаше дъха ѝ по ухото си. Знаеше, че ако сега седеше до него, бузата ѝ щеше да е на рамото му. И щеше да иска да е по-близко до огъня, понеже щеше да ѝ бъде студено.
— Ще ти се обадя довечера — завърши тя.
Затвори, преди да успее да ѝ отговори.
Когато отвори очи, чинията му беше пред него — сервитьорката беше дошла и си бе отишла, без да я забележи.
Второто ниво на паркинга на „Парнас“ при медицинския център беше почти празно, когато той спря в своята клетка. Изключи двигателя и поседя със затворени очи, преди да слезе от колата. Знаеше защо старателно се опитва да скрие Емелин: шепнеше, когато разговаряха по телефона, беше я изключил от всичко, което бе казал на Кенън. Заради вината. Онова, което причиняваше на Бриджит, беше срамно. Беше го напуснала, но може би това бе израз на опита ѝ да остане. Начин да му покаже как се е почувствала. А той се държеше така, сякаш са разделени от година. Не искаше никой да го знае. Дори самият той не искаше да го знае, но това не беше достатъчно, за да го спре. Защото когато Емелин му се обадеше по-късно довечера, той щеше да приеме повикването. И когато му кажеше къде да отиде, той щеше да изтича там с туптящо сърце.