Най-добре за него сега щеше да бъде да отиде на работа.
Това щеше да задържи мислите му върху други неща. Щеше да го принуди да се концентрира върху проекта на НИЗ и да започне да обработва данните, за да ги доведе в желания от одиторите вид. Отвори очи и слезе от колата. Чу някъде навътре в паркинга да се затръшва вратата на друга кола и после двойния сигнал от заключването. Излезе в пътеката между редиците коли и се насочи към стълбата.
— Господин Мадокс…
Спря и се обърна към човека, който също бе излязъл на пътеката.
— Инспекторе… — изненада се той. — Къде е Гарсия?
Кенън не отговори, докато не скъси разстоянието помежду им, и тогава махна с ръка, сякаш за да обозначи някакво далечно място.
— Събота е — отговори той. — Предполагам е със семейството си.
— При вас има ли почивни дни?
— За него има — натърти Кенън. Може и да се бе поусмихнал, но беше трудно да се каже. Сивите му мустаци скриваха подобни промени в изражението му. — Може ли да седнем в кабинета ви за минутка?
— За какво става дума?
— Марси Хенсли.
Кейлъб кимна и бръкна в джоба си за картата за достъп.
— Разбира се, инспекторе — каза той. — След мен…
В стаята за почивка имаше кафе. Кейлъб не беше сигурен кой го е направил, още по-малко преди колко време, защото лабораторията беше празна. Но то беше неопределено топло и миришеше приемливо. Наля в две чаши, затопли ги в микровълновата и поведе Кенън към кабинета си.
— Седнете на дивана.
Кейлъб заобиколи бюрото си и седна. Кенън метна палтото си върху страничната облегалка на дивана и постави бомбето си върху него. Седна и извади хванатия със спирала бележник от задния си джоб. В спиралата имаше забоден къс молив, но Кенън не го извади.
— Познавате я — започна той. — Нали?
— Марси ли?
Кенън кимна.
— Познаваме се от Станфорд. Тя беше в магистърската програма, а аз бях започнал аспирантура, така че ползвахме обща лаборатория. И дори написахме заедно статия.
— И продължавате оттогава?
— Искате да кажете, че поддържаме връзка?
— Да, връзка.
— Не е кой знае какво. Виждал съм я по научни конференции и когато се натъкнем един на друг, държим се приятелски, така че знам с какво се занимава сега — отговори Кейлъб и изгледа Кенън. — Какво става?
— Какво можете да ми кажете за масспектрометрите? — смени темата Кенън.
Кейлъб изгледа намръщено подложката за писане на бюрото си, сякаш се примиряваше с това, че остава в неведение. Имаше доста ясна представа за какво бе дошъл Кенън, но не биваше да се издава.
— Какво искате да знаете?
— За начало… как работят. Какво правят.
— Подробностите ли ви интересуват, или… как да се изразя… картината от самолет?
— Да започнем с общата картина — каза Кенън. — Представете си, че нямам докторска степен от Станфорд. Че току-що съм станал бакалавър по криминология и имам един семестър в правния факултет.
Кейлъб си спомни гласа на Хенри, докато се връщаха през залива към Сан Франциско. Бъди дяволски внимателен, посъветвал го бе той. Кенън вече бе извадил молива от спиралата и го държеше над разграфената на редове страница на разтворения бележник.
— Добре… представете си, че стоите по средата на моста Голдън Гейт — започна Кейлъб. — Откъм океана духа постоянен силен вятър. Държите топка за боулинг и волейболна топка. Пускате ги едновременно. Къде ще падне топката за боулинг?
— Точно под мен — отговори Кенън. — Право надолу.
— Точно така. А къде ще падне волейболната топка?
— По-далече. Вятърът ще я отнесе от моста.
Кейлъб кимна.
— Това е всичко, което трябва да знаете за масспектрометрията. Вземам проба и я слагам в камера за загряване. Молекулите се йонизират от източник на електрони — тоест получават електрически заряд — и се отнасят с магнитно поле по дължина на „състезателна писта“. Има електромагнит, който ги отклонява така, че да завият на ъгъла, също както вятърът излиза изпод моста. По-леките частици се отклоняват повече от по-тежките. Те попадат в йонен капан в края на пистата и детектор на частици измерва къде са попаднали.