— Кенън не ме разпитва за никакви вируси — сподели Кейлъб. — Но може би ти влоших положението.
Хенри шумно издиша.
— Какво си направил? — бавно се осведоми той.
— Ти нали ми каза да не го лъжа? — напомни Кейлъб.
— Мамка му, Кейлъб.
— Споменах му как изглежда лабораторията на Марси в сравнение с моята. Но той вече знаеше, че аз не се виждам с нея, за да си общуваме ей така. Така че очевидно искаше да разбере защо аз зная каквото и да било за нейната лаборатория.
— И ти му разказа, че сме приятели?
— Казах му, че приятелството ни датира отдавна. И Хенри… мисля, че той го записа.
— Дошъл е при теб, за да те запише?
— Така мисля. Но и това не е всичко. Сигурен съм, че той е бил там. Може би и в двата случая — когато дойдоха за баща ми и когато са ме открили. Но не знам какво променя това.
За първи път говореше открито за случилото се преди повече от 25 години. Но подобен „завой“ не му се струваше нов — всеки разговор с Хенри през цялото това време, всяко замълчаване между тях представляваше старателно заобикаляне на тези камъни.
Кейлъб зави надясно по „Гиъри“ и мина през две кръстовища, преди да го хване червен светофар. Пусна чистачките и се загледа как забърсват капките дъжд и как водата се стича на ручейчета по ръба на прозореца, пречупвайки цветовете на светофара.
— Мислех, че това е запечатано — каза накрая Хенри. — Или поне, че името ти не се цитира. Поне в частта за болницата.
— Това не означава, че разни хора не могат да говорят за случилото се. Имаше публикации в пресата, а има и хора, които знаят. Но ако Кенън е онзи, който аз мисля, че е, това няма значение… защото е бил там.
— Помниш ли нещо друго? — попита Хенри.
— Помня всичко за болницата… „Лангли Портър“.
— Имах предвид преди това. И какво се е случило веднага след това.
— Не — безизразно отговори Кейлъб. — Сега какво?
— Не знам — каза Хенри. — Ако Кенън ме попита какви сме ги вършили, ще трябва да му кажа. Могат да ме извадят от случая. Могат и да… не, това не е твой проблем. А ако ме попита за другото нещо… тогава не знам.
— Ако те попита, кажи му — реши вместо него Кейлъб.
— Какво да му кажа?
— Онова, което мислиш, че се е случило — поясни Кейлъб.
— Добре.
— Съжалявам.
— Знам — каза Хенри. — Виж… сега трябва да затварям. Гарсия и онези от ФБР ме чакат. Кенън ще пристигне всеки момент. Просто… не ми се обаждай за известно време, а? Нямам нужда от такива неприятности.
Хенри затвори. Кейлъб измина още пет преки. Дисплеят на мобилния телефон в скута му осветяваше лицето му отдолу. Накрая екранът се самоизключи.
Имаше добър хранителен магазин на Станиън стрийт, точно срещу източния край на парка „Голдън Гейт“. Обикаля из околните улички цял час, преди да стигне там, с мисли разхвърляни из целия спектър от Хенри през Кенън до Бриджит, преди се спре на Емелин. Спомни си как му бе свирила на пиано, как бе сдържала гласа си по време на песента, за да останат думите тяхна тайна. Ако бяха правили секс, ако бе поискала да го захапе за рамото, за да приглуши звуците на своето удоволствие, гласът ѝ щеше да бъде такъв.
Това беше достатъчно да задържи мислите му да не се разсейват обратно към Кенън. Или към Бриджит. Имаше нужда от нещо подобно — място, където да се върне, където да се съсредоточи. Всичко, способно да го отнесе от реалността. Джеймисънът и Berthe de Joux бяха добри, но Емелин беше много по-добра за целта. Сети се за ръцете, с които го бе обгърнала, и за слабото ѝ тяло, притиснало се в него.
Когато стигна до магазина, паркира и изгаси двигателя. Поседя така, със затворени очи, заслушан в дъжда по металния покрив, мислейки за онова, което ще ѝ сготви. Обмисли го подробно, като си представи всяка стъпка, докато не мина през целия процес. После слезе от колата и закопча сакото си, за да се защити от лекия дъжд.
Почти беше стигнал под осветеното от витрината на магазина пространство, когато през плъзгащата се врата бързо и грациозно излязоха три жени, хванали се под ръка. Бяха в дълги вечерни рокли под дългите си манта и всяка държеше бутилка вино. Когато ги позна, вече бе навлязъл под светлината и беше късно да се извърне към сенките, без да привлече внимание към себе си. Усещаше смесените им парфюми, виждаше отражението на уличните светлини в косите им и в лъскавите им бижута. Те също го видяха и разговорът им замря, сякаш бяха останали от другата страна на вратата. Спряха и го изгледаха. После онази в средата проговори: