— Кейлъб…? Помниш ли ме?
Тя хвана със свободната си ръка реверите на модното си палто и ги събра под гърлото си. Погледна приятелките си и примигна с очи към колата им. Двете я погледнаха, за да се уверят, че са я разбрали правилно, изгледаха пак Кейлъб и едната от тях тръгна към колата. Другата се загледа в него по-дълго и после я последва.
Когато останаха сами, Кейлъб кимна:
— Как си, Пола?
— Отиваме на гости на Бриджит — сви рамене тя. Вдигна бутилката вино и пак я отпусна. — Малко парти… в ателието ѝ.
— Това е хубаво.
— Че тя ще има малко компания ли? Че е достатъчно прецакана, за да не ѝ се излиза навън? Да… може да се каже, че е хубаво.
— Пола…
— Знам какво се е случило… за скарването ви говоря. Тя ми каза. Много момичета не биха се впечатлили чак толкова. Но Бриджит е различна. За нея…? Раната е дълбока.
Той пъхна ръце в джобовете си и отстъпи крачка назад.
— Не би могла да ти каже всичко — каза той. — Защото не знае всичко. А и не ми даде възможност да ѝ обясня.
Пола поклати глава.
— Не е само това. За всичко става дума.
— За какво говориш?
— Как тя се събужда, а ти не си до нея? Защото си се върнал в лабораторията? Как дори когато си с нея, всъщност не си… не, не, знаеш много добре за какво говоря и не ме гледай така. Дори не помисляй да ме гледаш така!
— Не те гледам никак, Пола.
Тя направи крачка към него и насочи дъното на бутилката вино към гърдите му.
— И не става дума само за онова, което тя ни е казала. По-скоро за онова, което ние ѝ казахме.
— И какво толкова сте ѝ казали?
— Стига, Кейлъб. Това не ти е 1950. Като се запознаеш с някого на откриване на галерия, не се нанасяш просто така при него. Първо го проверяваш що за човек е. А ако не го направиш, правят го приятелите ти.
Тя го изгледа и бавно издиша. Свали бутилката вино, но продължи да я държи за гърлото.
— Ако си чела онези истории — каза ѝ той, — знаеш, че онова не е цялата истина. В тях има празни места… те самите го признават.
Дори тук, изправен пред Пола, той продължаваше да мисли за дупките в спектъра. Идеята за вирус в масспектрометъра на съдебния патолог на Сан Франциско му се струваше абсурдна. Та в Сан Франциско едва ли имаше повече от дузина хора с уменията да напишат такава програма и той вероятно ги познаваше всичките. Марси Хенсли и Джоан Тремонт бяха в списъка.
Пола погледна покрай него и той се обърна да проследи погледа ѝ. Двете ѝ приятелки се бяха отдалечили на около шест метра. Стояха под една мъждива улична лампа пред колата си. Дъждът падаше косо през конуса светлина на лампата, а двете момичета стояха плътно загърнати в палтата си и съзерцаваха Кейлъб. Екраните на телефоните осветяха лицата им. Сигурно го записваха, сякаш се опасяваха, че може да опита да удари Пола. Отмести се крачка встрани, за да ги разочарова.
Не си спомняше имената им. Но беше доста сигурен, че и двете бяха прекарали пред камината му нощта на откриването на галерията на Бриджит. Пияни и натръшкани една върху друга, завити с одеялата, които той държеше в близост до дивана. Тогава не им беше хрумнало, че нещо с него не е наред, дори да бяха проверили миналото му. Дори да им беше известно, че са на гости на сина на покойния Кейлъб Елис-старши.
Кимна им и пак се обърна към Пола.
— Освен това — допълни той — онези истории нямат нищо общо с мен. Те са за нещо, което се е случило на мен.
— Не съм казала, че си направил нещо лошо — каза тя. Гласът ѝ беше нисък и спокоен, а изражението ѝ омекна, докато говореше. Преди малко беше ядосана, но сега ѝ бе минало. — Бил си дете. Баща ти… той е направил каквото е направил. Но Бриджит имаше право да знае, нали така? И аз ѝ го разказах.
— Добре.
Вече беше доволен, че между тях има разстояние.
— Ако се бе случило днес, щеше да е различно — продължи тя. — Знаеш го, нали? Нямаше да те изпуснат от поглед. И тогава може би и другото нямаше да се случи.
— Сигурно.
— Но Бриджит трябваше да знае.
— Господи, Пола…
Тръгна към магазина, но тя стъпи крачка вляво и блокира пътя му.
— Какво да кажа на Бриджит? — попита го тя. — Ще се видим с нея след двайсет минути.
— Каквото искаш. Естествено…
Заобиколи я и влезе в магазина.
Когато се върна у дома, прибра напазаруваното, взе картините на Бриджит, занесе ги в спалнята и ги подпря на стената в празния ѝ дрешник. Това, че ги скри по този начин, му позволяваше да затвори тази част от сърцето си. Влезе в кухнята, отвори бутилка „Совиньон-Блан“ от долината на Лоара, наля си чаша и остави отпушената бутилка на плота. Щеше да му трябва пак след няколко минути.