Клекна, отвори шкаф и извади от него две кленови дъски за рязане и дълбока тенджера. Емелин искаше да го гледа как готви и щеше да има много какво да види, когато той отиде в полунощ. Но сега искаше да направи бульон и да го редуцира, за да спести време после. Наряза на едро моркови, целина, дребен и едър лук. В магазина бе купил осемнайсет живи стриди, които сотира сега, като отдели шест за бульона и останалите за после. Очисти ги над тенджерата, така че в нея да попаднат както месото, така и сокът им. Добави зеленчуците, хвърли вътре няколко дафинови листа и зърна черен пипер и заля всичко с чаша от виното и малко студена вода.
Когато бульонът кипна, почисти дъските за рязане и използваните ножове, после взе чашата, отиде при прозореца и се загледа в светещата мъгла под хълма и прилепналите към земята облаци, които се осветяваха отдолу от невидими за него източници. Там сигурно имаше улични лампи и коледна украса по улуците на редиците къщи. Осветени прозорци хвърляха навън светлината на семейни вечери и пълни с гости холове. Но всичко това оставаше невидимо — Кейлъб виждаше само размита сива светлина.
Утре е Бъдни вечер, сети се той.
Бриджит щеше да отиде в катедралата „Грейс“ малко преди полунощ. Ако нещата се бяха развили по различен начин тази седмица, и той щеше да отиде. Щеше да му бъде за първи път. Ако направеха шествие със свещи, той щеше да гледа как хората палят свещите си от съседа пред катедралата, как Бриджит запалва своята и се обръща към него. И щеше да му предложи, както винаги, своята топлина и светлина. А той щеше да хване дясната ѝ ръка със своята лява, от белите им свещи щеше да капе восък по хартиените предпазители, а пламъчетата им щяха да задимят, докато събралите се пеят. После, на път за дома, щяха да слушат среднощните камбани по целия път надолу по Ноб Хил и щяха да усещат бронзовите им вибрации дълбоко в телата си край всяка подмината църква.
Не знаеше как да постъпи с Бриджит, дори сега в мислите си.
Беше стоял на същото място, когато тя запрати по него чашата миналата седмица. Приближи се по-близко до стъклото на тъмния прозорец, за да вижда прозрачното отражение на лицето си. Раната на челото му вече бе почти заздравяла. По линията на срязването имаше тъкан, а разделените краища на среза бяха започнали да се събират. Околната синина първо бе избледняла до жълто, а после бе започнала да се размива в тена му.
Но видимото срязване никога не разказва цялата история. Дори половин час с Хенри в сутерена на моргата му илюстрираше този прост урок. Запита се дали последните седем дни могат да се обяснят с няколко физически закона, дали всичките му действия, след като Бриджит го замери с чашата — нощните му бродения в търсене на Емелин, часовете с удавниците на Хенри — не са постулираното равно по сила и обратно по посока противодействие на нейната постъпка. А може би нещата бяха стигнали много по-далече.
Кейлъб се извърна, когато чу тенджерата да кипва. Отиде до печката, намали пламъка и прецеди с решетеста лъжица бульона. Стартира таймера и отиде да си вземе душ.
Телефонът му иззвъня в десет часа. Скочи и погледна дисплея. Номерът обаче не беше очакваният.
Беше Бриджит.
Остави го на кухненския плот и отстъпи встрани, без да го изпуска от поглед. Всяко останало без реакция иззвъняване го запращаше във все по-дълбок мрак. Не искаше да мисли какво има сред тези сенки по целия път до дъното. И знаеше, че ако отговори, само ако произнесе името ѝ, плъзгането надолу ще спре и ще запали светлина около него. Но не го взе, защото знаеше, че това ще означава край на една различна надежда.
На друго, по-тъмно желание.
След пет иззвънявания повикването бе пренасочено към гласовата поща. Отиде при хладилника, наля си нова чаша вино и се изруга.
Емелин се обади в единайсет и петнайсет и той ѝ вдигна без забавяне.
Тя не проговори веднага, така че в ушите му се чуваше само белият шум на отворената връзка. Където и да беше, мястото изглеждаше ветровито и имаше трафик. Коли по мокър паваж, изтерзани спирачки на камиони, спускащи се по стръмните хълмове на града. Кейлъб приклекна на пода пред хладилника, притиснал с една ръка телефона към ухото си, а с другата покрил другото си ухо, за да не бъде никъде другаде, а само с нея.
Тя пое въздух и той се вслуша.
— Готов ли си? — попита го тя.
— Да.
— Франклин стрийт 2007. Ще го намериш ли?
— Ще бъда там — прошепна той.
— И не вземай телефона си.
— Добре.
Щеше да се съгласи на всичко. Стоеше в ослепителна тъмнина и гласът ѝ излъчваше студено сияние. Той беше единственото нещо на света, така че не му оставаше друго, освен да се движи към него. И нямаше значение какво се намира между двама им.