— Помниш ли нашите обещания?
— Да.
— Кажи ги — подкани го тя.
Гласът ѝ бе шепот, но в него се долавяше някаква нова нотка. Беше нещо повече от желание, повече от нужда. Може би отчаяние…
— Никога да не те лъжа — отговори Кейлъб. — И никога да не те нараня.
— Защото си ми приятел?
— Да.
— Тогава ела при мен… намерѝ ме.
16.
Адресът на Франклин стрийт, който му беше дала, се намираше в северната част на града. Имаше достатъчно време да стигне там. Можеше да си позволи да мине покрай един-два други адреса, които бе потърсил, преди да слезе в гаража.
Джоан Тремонт живееше до Катедрал Хил. Марси Хенсли и съпругът ѝ живееха в Пасифик Хайтс, само на няколко преки от мястото на рандевуто му с Емелин. Не искаше да се вижда с никоя от двете, не искаше да говори. Искаше просто да мине покрай апартаментите им в анонимността на нощта, да се помотае наоколо и да види дали прозорците им светят, или са тъмни. Искаше да понаблюдава. Джоан познаваше софтуера на спектрометъра и знаеше за болката. Освен това бе показала безпокойство относно гранта, който, от друга страна, беше единственият ѝ източник на доход. Така че тя беше под натиск.
Възможните мотиви на Марси не бяха така ясни. Тя никак не се вписваше в ролята на заподозрян. Щеше да бъде трудно да се защити подобна идея пред Хенри или Кенън. От друга страна, Марси имаше уменията да манипулира софтуера си, а освен това притежаваше нещо, което отсъстваше при Джоан.
Имаше достъп до лабораторията си.
От всички хора на света, които биха могли да напишат вируса, Марси беше единствената, която можеше лесно да го инсталира. Затова отиде при нейната къща.
Не беше сигурен колко време прекара на улицата, паркирал в гъстите сенки под редицата евкалиптови дървета. Беше изгасил фаровете, но остави двигателя на празен ход с ляв крак върху педала на съединителя. Над тесния гараж на Марси имаше осветена редица високи прозорци, но така и не забеляза силуетът ѝ да минава зад тях.
Изкушаваше го мисълта да слезе и да пресече улицата. Да се качи по стъпалата, да мушне пръст в пролуката на пощенската кутия на предната врата и да надникне в тесния процеп. Но в това нямаше никакъв смисъл — не беше начинът да научи повече за нея. Накрая погледна часовника си и видя, че няма време за това — Марси можеше да почака, но Емелин не можеше.
Намали скоростта до пълзене, когато мина покрай дадения му адрес, загледан през левия прозорец в къщата, където го бе довела. Беше огромна, във викториански стил, на три-четири етажа, с боядисани фронтони, източени кули. Намираше се в средата на пряката, но имаше страничен двор и градина. Всичките ѝ прозорци бяха тъмни, а пердетата спуснати. Обиколи карето и намери място за паркиране през една улица.
Върна се при къщата, като носеше във всяка ръка две пазарни торбички, и тогава видя зад пердетата да се движи някаква светлина. Изкачи стъпалата до площадката и погледна бронзовата табела на стената. Уличното осветление стигаше дотук и може да прочете:
Къщата и името на табелата му подсказваха нещо, което не можеше да извади от съзнанието си. Нещо за Хенри, нещо, което се задаваше натоварено със смесица от емоции в крехко равновесие като чаша с абсент: намек за възбуда и едновременно ужас от тъмното. И под двете имаше срам, неизтриваем, като проникнал под кожата туш на татуировка. Знаеше, че преди двайсет и пет години на подобно място майка му се бе хвърлила в трескав бяг, влачейки за ризата му полицай и крещейки името на Кейлъб. Беше захвърлила металния си бастун и тичаше със силно накуцване. Повечето от бинтовете ѝ вече бяха свалени, но по бузите и челото ѝ се виждаха шевовете, които щяха да останат до заздравяването на срязванията и следите от присадената кожа.
Не го беше видял с очите си. Образът на майка му не беше спомен, а по-скоро изображение, сглобено от разказаното му от нея. Но нея вече я нямаше. Нямаше как да я попита това ли е мястото, или бе само поредното фалшиво ехо в града, който — поне за Кейлъб — беше пълен с такива.
А може би се дължеше на двете чаши вино и начина, по който улицата бе заспала под одеялото на мъгла, толкова гъста, че силуетите в нея се размиваха, а познатото и непознатото се завихряха в общ танц, реейки се над земята. Посегна към чукчето на вратата, но преди да го докосне, тя се отвори. Емелин държеше месингов ветроупорен фенер с намален фитил.