— Кейлъб.
— Наистина, не…
— Ти нямаш представа какво беше. Говоря за живота ми — каза Емелин. Видя, че е на ръба да се разплаче със сълзи, готови да потекат надолу по бялата извивка на бузите ѝ.
Кейлъб остави своята вилица и хвана ръката ѝ. Тя хвана пръстите му в своите и ги стисна.
— Той ме притежаваше. Както имаш куче. Мислиш ли, че щях да остана в колата му, там вдън гората — а него го нямаше от дни — мислиш ли, че нещо щеше да ме задържи там, ако не ме бе заключил с верига през врата? Стоманена верига? Може и да го бях обичала, но имах ли избор? Бях дете. Когато трябваше да направя онзи избор — когато трябваше да се принудя да го обичам — аз бях малко момиченце.
— Емелин…
— Господи, Кейлъб, съжалявам.
— Не.
— Кейлъб, страшно съжалявам.
Обърна се към нея и най-сетне я хвана за лявата ръка. Взе я в своите две. Пръстите ѝ бяха хладни като мъглата, която се провираше между сградите. Тя избърса очите си със свободната си ръка.
— Не трябваше да казвам всичко това.
— Всичко е наред.
— Не, не е.
— Обещахме си го — напомни Кейлъб. Докосна пръстите ѝ с връхчетата на своите. — Никога да не се нараняваме. Никога да не се лъжем. И ето, всичко е наред.
Той нежно стисна ръката ѝ, задържайки я, докато Емелин не го погледна в очите.
— Добре — съгласи се тя.
— Той те е обладал, нали?
— Направи го — кимна тя.
— Но сега е мъртъв.
— Надявам се — прошепна тя. — Боже, колко се надявам.
Измъкна ръката си от неговата и взе чашата си за вино.
Отново се чукнаха и тя доизпи своето просеко. На дъното остана тънък слой мехурчета, осветени от свещите.
— Съжалявам. Стридите… те са толкова вкусни. Никога не бях яла нещо подобно.
— Тогава да ги изядем — подкани я Кейлъб. — Те са най-добри, когато са горещи като в момента.
Малко по-късно занесе чиниите в умивалника и се залови за ризотото. Емелин отвори пиното и се подпря на рамката на вратата, за да го гледа. Държеше бутилката за гърлото, отпусната до бедрото си. Кейлъб усещаше очите ѝ върху себе си, следящи как работят ръцете му. Видя я да се навежда, когато той взе 30-сантиметровия нож и опита колко е остър върху възглавничката на палеца си, преди да започне да реже на дъската дивите гъби.
Обърна се да я погледне веднъж. Очите ѝ бяха тъмни, а влажните следи по бузите ѝ блестяха под светлината на свещите. Тръгна към нея, но тя го спря с вдигната длан.
— Готвѝ, Кейлъб.
— Да.
— Сега ме имаш — добави тя. Беше подпряла глава на рамката.
— Имам ли те? — поиска той да се увери, че я е разбрал. Не беше сигурен в нищо.
Тя кимна.
— Имаш ме. Твоя съм. Затова готвѝ. Защото ще бъда тук и след това.
На горния етаж се разнесе глухо тупване. Той погледна към тавана, после към нея. Може би някакви греди се наместваха. Все пак беше си стара къща, построена от секвоя. В нощ като тази нямаше как да няма скърцания и простенвания. Вятърът и мъглата я обдухваха и натискаха в основите ѝ. Но онова, което бе чул, прозвуча сякаш някой се движи.
— Стой тук — нареди му Емелин.
— Искаш ли да…
— Стой тук. Готвѝ.
Усмихна му се, но усмивката не проникна в очите ѝ. Не изчисти тъгата в тях. Излезе заднешком от стаята. Чу я да оставя бутилката вино на масата за хранене, а малко след това да се качва на втория етаж по дървените стълби. Кейлъб сложи гъбите и смачкания на пастет чесън в горещ тиган. Тънкият слой зехтин зацвърча. Представи си я като момиченце, оставено самичко в кола в гората. Беше си го представял и преди, беше извиквал тази картина в съзнанието си след нощта им в „Спондюликс“. Нещо го бе заинтригувало и сега тя му разказа достатъчно, за да разбере защо.
Сега имаше подробности.
Видя нашийника — задушаваща яка с шипове навътре — обхващащ шията ѝ. Провиснала верига, хваната за халка в пода. Тъмнокосото момиченце драска с нокти по затворените прозорци и оставя по тях кървави следи. По капака и покрива на колата са разпръснати есенни листа. Повече, отколкото биха окапали за един ден. Влажни листа, полепнали по предното стъкло, към страничните прозорци. По-тъмните от тях са с цвета на следите отвътре.
Отгоре се разнесе плъзгане и удар. Това го изведе от влажната гора. Погледна към тавана и чу тих вик. Някак задавен. Изхлипване, спряно в зародиш с изненадана длан през устата.
После Емелин слезе по стълбите. Кейлъб се обърна към нея точно когато заставаше на мястото си в рамката на вратата.
— Наред ли е всичко?