— Погледни — настоя тя. Премести се и започна да го бута в изправено положение. — Ще се оправиш.
— А ти?
— Без мен — отказа тя. — Не ми харесва да влизам в такива места. Тук, до огъня, ми е много добре.
Той стана и остави пръстите ѝ да се плъзнат от рамото до хълбока му. Прекрачи я, коленичи до камината и я прихвана от двете страни с ръце. Изследва с пръсти ъгъла между стената и края на камината, но не намери нищо.
Не, нямаше как да е това.
Ако беше толкова просто като скрита ключалка, някоя прислужница можеше да я открие, докато лъска камината, или дете щеше да я задейства случайно по време на игра. И щеше да престане да бъде тайна. Подпря подпората ѝ с тяло и опита да я натисне с длани надолу, в пода. Някъде вътре нещо щракна и когато той стана и я дръпна, подпората се завъртя на невидими вътрешни панти.
Откри се проход, широк около трийсет сантиметра и метър и половина висок. Проходът водеше в тъмнината.
— Видя ли? — обади се Емелин. — Но ти знаеш как да намираш разни неща.
— Откъде ти хрумна това?
— Намери мен.
Беше отворила очи и сега го гледаше. Лежеше на възглавниците и пръстът ѝ описваше дъгата на ръба на празната чаша с просеко. По бузите ѝ беше избил цвят, сигурно заради горещината на огъня, и той знаеше, че ако отиде и легне при нея, цветът ще се уплътни. Но сега усещаше миризмата на плесен и прах в мъртвия въздух, който го облъхваше, усещаше и студа откъм тайната стая и знаеше, че трябва да влезе там.
Тя също го искаше, а той знаеше и това. Имаше хиляди места, където би могла да го доведе тази нощ, но беше избрала точно това. Тази къща на ехото.
— Ще ти трябва свещ — сети се Емелин.
Имаше поне половин дузина на масичката до нея. Той взе една, заслони пламъка с длан и застана пред входа. Погледна към Емелин още веднъж, наведе се и се гмурна в тунела.
Беше само над метър дълбок и се отваряше в стая, малка и аскетична като монашеска килия. Подът и стените бяха от камък, а над главата му се виждаха голите носещи греди от секвоя. Вдигна свещта на височината на очите си и бавно се завъртя.
В ъгъла имаше кушетка, а одеялата бяха събрани на куп от последния обитател, спал на нея. Но това трябва да е било отдавна, защото и те, и кушетката бяха покрити с паяжина и напръскани с точки тъмен мухъл. На пода се виждаше прашасала водна чаша, а до нея имаше лъжичка, покрита с черна коричка. По пода и тънкия дюшек бяха разхвърляни листове хартия за рисуване. Коленичи, за да разгледа един от тях, но той беше прекалено мръсен от плесента по него и следите от разни насекоми, за да различи какво е нарисувано. Каквото и да беше, от въглена не бе останала и следа. Не опита да разгледа другите.
Кейлъб стана и се завъртя кръгом, за да се увери, че не е пропуснал нищо, после тръгна по обратния път.
Емелин лежеше, където я беше оставил.
Когато затвори тайната врата, той остави свещта обратно на масичката и коленичи до нея. Тя се превъртя с лице към него. Очите ѝ бяха отворени. Взе ръката му, доближи я до устните си, целуна кокалчетата на пръстите му, точно под срязванията. Усети нежното докосване на зъбите ѝ.
— Здрасти — каза тя. — Как беше?
— Какво как беше? — попита я той.
— Не знам.
— Това да няма нещо общо със Сухия режим? Някакво скривалище?
Тя поклати глава.
— Не знам. Тайна е.
— Но ти знаеше.
— Открих я — обясни тя. — По същия начин, по който я забеляза и ти. Това я прави нашата стая… нашата тайна стая. Тя ще остане наша, докато не си отидем и ние, и тогава отново ще се превърне в празно място. Тъмнина.
Пусна ръката му и с другата си ръка притисна тила му, за да го притегли към себе си.
— Сега ще ми кажеш, че е време да си тръгвам — досети се Кейлъб.
— Време е.
Имаше още много въпроси, които искаше да ѝ зададе. Защо бе избрала тази къща с мъртвата стая и странното ехо? И защо бе избрала точно него от всички мъже в града, при положение че единственото, което ѝ беше известно, беше малкото му име и телефонният му номер? Когато преди бе опитал да ѝ зададе подобен въпрос, тя го спря с пръст на устните му, последвано от целувка. Било по-добре да не знае. И затова не я попита нищо.
— Прибери се у дома — нареди му Емелин. — А аз ще почистя.
— И ще ми се обадиш?
— Няма да чакаш дълго — обеща тя. — И тогава ще се видим. И… Кейлъб?
— Емелин.
— Аз съм твоя. Не го забравяй.
Той кимна и опря чело в нейното. Стана, приглади панталона и сакото си и погледна надолу към нея. Тя продължаваше да лежи върху възглавниците, изтегнала се пред огъня с лакът, опрян на масичката за кафе. Подгъвът на роклята ѝ се беше вдигнал нагоре по бедрото, над коляното. Тя го придърпа надолу и вдигна поглед към него.