— Скоро — каза му.
Той пак кимна.
След това се обърна и излезе от къщата.
Пресичаше улицата с ръце в джобовете, дрънкайки с ключовете в шепа. На два пъти тя напълно парализира всички физически процеси в тялото му с две думи: Твоя съм. Досега не беше срещал друга, която може да спре времето с дума. Кой знае дали не може и да обърне хода му, ако пожелае.
Стъпи на тротоара от другата страна на улицата, обърна се и се загледа в къщата на Хаас-Лилиентал. Споменът отпреди малко се надигна в паметта му и се разстла пред него: образът на майка му, тичаща точно по този тротоар, следвана по петите от полицай. Двата силуета се превърнаха в пара и вятърът ги издуха, преди да може да реши това истински спомен ли е, или само следи от сън.
Кейлъб се подпря на уличен стълб, все така загледан в сградата.
Първият етаж продължаваше да е тъмен, но зад пердетата на втория се придвижваше слаба светлина. Светулката на ветроупорния фенер мина покрай трите извити навън прозорци, спря за миг по средата и се стопи.
Явно тя отиваше навътре в къщата. Всички прозорци на втория етаж вече бяха тъмни. Но Кейлъб не се извърна. Не още. Не знаеше какво чака да се случи, но беше убеден, че ще има още нещо. Знак, намек…
Затова чакаше, подпрян на металния уличен стълб.
Зад пердетата присветна синя искра… може би светкавицата на стар фотоапарат. Никакъв звук. Само проблясък.
После отново стана тъмно и тихо. Мъглата се носеше покрай него, покривайки северния край на града, подгонена от Пасифика към залива. На ъгъла на „Франклин“ и „Джаксън“ една от уличните лампи примигна и изгасна. Колата му беше там, в новите сенки под тъмното око на стълба. Обърна се пак към къщата, хвърли последен поглед към втория етаж, после стисна ключовете в юмрука си и продължи.
Звънецът на вратата иззвъня в десет и половина сутринта. Кейлъб се превъртя на дивана, стъпи на пода, взе халата си от страничната облегалка и го облече. Понеже беше счупил и после заковал с шперплат прозореца до вратата, сега не можеше да види кой е отвън. Предполагаше, че е Кенън. Или може би Бриджит. Или някой от лабораторията.
Отвори вратата.
— Хенри… какво, по дяволите, правиш тук?!
Най-старият му приятел го гледаше. Обувките му бяха мокри и кални и Кейлъб се досети, че сигурно бе паркирал някъде по-далеч и бе дошъл дотук, минавайки по пътеките през евкалиптовите горички.
— По-добре влез, преди някой да те е видял да стоиш на площадката ми.
— Нека първо се събуя…
Хенри се наведе, развърза обувките си, изу ги и едва тогава пристъпи в къщата, а Кейлъб се извъртя странично, за да му направи място да мине. Затвори вратата и го последва по коридора до кухнята.
— Кафе?
— Разбира се.
Кейлъб извади от фризера пакета смляно кафе и взе френската преса от сушилката до умивалника.
— Какво стана с кафемашината?
— Бриджит.
— Съжалявам.
— Най-малкият ми проблем — сви рамене Кейлъб. — Проследи ли те някой дотук?
— Не съм забелязал.
— Вики знае ли какво става?
— Донякъде. Но, Кейлъб…
Кейлъб го прекъсна:
— Не трябва ли да бъдеш с нея и децата? Не е ли Бъдни вечер?
Кейлъб запали колелото под чайника и се обърна с гръб към Хенри, за да сложи кафе във френската преса.
— Тя ми каза да дойда — отговори Хенри.
— Какво?
Кейлъб се извърна. Хенри седеше на един от столовете срещу кухненския плот — същото място, което си бе избрал и Кенън.
— Честно казано, аз не исках — призна Хенри.
— Обзалагам се.
— Но някои неща са по-важни от работата. По-важни са дори и от кариерата. Като например да подкрепиш приятелите си, когато се нуждаят от теб.
— Вики ти е казала това?
— Точно така.
— Звучи добре.
Хенри се усмихна слабо и погледна плота. Газовата горелка тихо съскаше, а чайникът леко пукаше от нагряването.
— Какво има, Кейлъб? Питам, какво не е наред? Не е само Бриджит, нали?
— За бога, Хенри…
— Сериозно говоря, Кейлъб. Има ли нещо друго?
— Нищо особено.
Кейлъб седна на стол срещу Хенри и опря лакти на същия плот.
— Виж се — каза Хенри. — Погледни около себе си.
Хенри кимна към пълната на една четвърт бутилка Berthe de Joux в края на масата за хранене и към почти празната бутилка „Джим Бийм“ до умивалника. Кейлъб бе прекарал известно време, скицирайки миналата нощ, след като се бе прибрал, и беше нарисувал Емелин, както я бе видял за последно — изтегната на възглавниците пред огъня в камината. Тъжните ѝ очи му казваха да се прибере у дома, но формата на тялото ѝ го умоляваше да остане. Спомни си миризмата в тайната стая — тежкия дъх на прах и мъртви спомени. И какво почувства, когато Емелин се притисна в него — кожата ѝ хладна и жива, пулсът ѝ бърз като на птичка, когато лежаха един до друг пред огъня, само на няколко крачки от тайната врата, която тя се бе надявала той да открие. Сега разбираше, че запознанството им не е било случайно, а нещо повече от докосване в тъмното на „Къщата на щитовете“.