— Не е разхвърляно — оправда се Кейлъб и си беше истина.
— Не е… но колко пиеш?
— А… това ли? Не много. Снощи пих само едно. Работих над нещо.
— От лабораторията ли?
— Нещо друго.
— Добре.
— В лабораторията няма проблеми. До края на януари трябва да сглобя данните за НИЗ. Всичко е по график.
— Притесняват ли те? — съчувствено го попита Хенри. — В края на септември беше сериозно разтревожен.
— Казах, няма проблем. Нещата са под контрол.
— През септември си мислех, че основният проблем е търгът.
— „Кристис“ могат да продават каквото пожелаят.
— Да — съгласи се Хенри. — Но ти следиш какво става.
Кейлъб сви рамене и след малко кимна.
— За първи път едно от нещата му замина за повече от милион — обясни той. — Така се заинтересувах. И какво? Това са просто колекционери на произведения на изкуството, които си препродават разни неща. И цените неизменно растат. Което няма нищо общо с мен.
— С тази разлика, че те никога нямаше да продават в тези мащаби, ако баща ти беше нормален човек — напомни Хенри. — Или ако беше останал нормален човек. Не знам… наистина не знам какво е било. Знам как е изглеждало отстрани. А отстрани изглеждаше добре… докато в един момент престана.
— И всеки път, когато някой продаде нещо на такъв търг, в „Таймс“ пишат за това — каза Кейлъб. — И всичко отново се припомня и аз трябва да говоря с теб за това. Или да се опитам някак да заобиколя темата. И трябва да споменаваме колко отвратителни са някои хора, които са готови да платят, за да притежават подобно нещо. Така че нека си го кажем и да преминем нататък. Хората са зли. Те са извратени. Хайде сега да сменим темата?
— Не казвам, че е нужно да говорим за тези неща.
— Чудесно.
Чайникът закипя, Кейлъб стана и наля вода във френската преса. Когато кафето стана, Хенри взе чашата, която му плъзна по плота. Кейлъб седна пак, отпи глътка и зачака какво ще каже приятелят му.
— Онези пациенти в твоите изследвания… те какви са в повечето случаи?
— Рак във финална фаза — отговори Кейлъб. — Постоперативни пациенти. Колкото повече шевове, толкова по-добре. Хора, които влизат в операционната зала с тежки травми.
— И как ги убеждаваш да участват?
— Не е лесно.
— Нещо от рода на „Ей, вие, вместо да ви вливат морфин, ще вземете ли двеста долара, за да ми разкажете колко ви боли?“.
— Горе-долу.
— А онова изследване на батрахотоксина? Продължаваш ли го?
Кейлъб кимна.
— Създаваме 3-D модел. Той ще помогне на други лаборатории да го изучават в компютърни симулации.
— И няма да се тревожат да не замърсят сградата — напомни Хенри. — Защото изпуснеш ли ампула с него, заминава целият персонал.
— Така е.
— Искаш ли да ни дойдеш на гости за вечеря? Вики заръча да те попитам. Затова и дойдох.
— Не — отклони поканата Кейлъб. — Искам да кажа, благодаря. Но трябва да съм си тук.
— За какво?
— Просто трябва да съм тук — настоя Кейлъб. Гледаше в плота, а не към Хенри. — В случай че си дойде.
— Добре.
Хенри отново се огледа и се фокусира върху масата за хранене.
— Какво всъщност е това?
— За кое питаш?
Хенри избута очилата си нагоре и присви очи в опита да прочете етикета на бутилката.
— Berthe de Joux.
— Френски абсент.
Хенри се обърна и опря лакти на плота. Вдигна чашата, отпи от кафето и я остави обратно.
— Малък експеримент с туйона в опит да разбереш как мисли убиецът? — поинтересува се Хенри.
Подхвърли го небрежно, като шега, но вътрешностите на Кейлъб се стегнаха и очите му се присвиха.
— Какво каза… какво?
— Туйонът? Онова, което убиецът дава на всичките си жертви, след като действието на векурония отслабне?
— И какво за него?
— Нали това прави абсента? Това е химикалът в пелина. Някога са смятали, че пелинът — туйонът — прави такива като Ван Гог откачени. Мисля, че е антагонист на GABA рецептора. Което, ако се замисли човек, е доста добро нещо, което да дадеш на някого, когото смяташ да изтезаваш.