Кейлъб погледна екрана на компютъра си. Мигащият прозорец в средата го уведомяваше, че анализът на първата му проба е завършил.
Избута стола си назад, отиде в лабораторията и се насочи към принтера, който вече извеждаше страниците на заявената разпечатка, после отиде под червеникавата светлина на знака за изход, за да ги разчете. Главата му хвърляше сянка, затова изнесе разпечатката напред и изтегли глава назад, за да има достатъчно светлина. В абсента имаше десетки органични съединения, но него го интересуваше една-единствена линия.
Откри я, проследи я с пръст до края ѝ и после назад към числовата стойност. Не беше спрял да трепери след излизането си от дома и нервите му бяха опънати до крайност. Но след като видя числото, вече можеше да държи страниците, без да се тресат в ръцете му.
Върна се в кабинета си с разпечатката и я сравни с резултатите от анализа на Ричард Салазар, като събра двете графики една до друга. Беше прочел вярно резултата още първия път. Диаграмите бяха верни и точни. Анализа бе направил той, като беше използвал лабораторно оборудване, което бе възможно най-доброто. Следователно не можеше да има грешка. Ричард Салазар беше натъпкан с туйон, но бе невъзможно да го е приел с пиене на Berthe de Joux. В абсента просто нямаше достатъчно концентрация на туйон, за да се получи желаният ефект. Той по-скоро щеше да умре от алкохолно натравяне, преди да се доближи до наблюдаваното съдържание.
Кейлъб седна и затвори очи.
Грохотът на предупреждението беше утихнал до шепот. Не бе изчезнал напълно, разбира се. Все още имаше твърде много връзки, твърде много необяснени факти. Но шепотът бе поносим. Бяха си дали обещания, а обещанията имаха тежест. Реална, измерима тежест. Ако той можеше да изолира думите в сърцата им и да ги прекара през апаратурата си, щеше да разбере истинската им стойност.
Никога няма да те излъжа, беше казала тя. Никога няма да те нараня.
И рано тази сутрин нещо ново: Твоя съм.
Компютърът му издаде мелодичен сигнал и той погледна екрана. Нов имейл от Бриджит. Дойде му твърде много. Изключи монитора и стана.
Пак беше тъмно и той пак беше трезвен, когато се върна в медицинския център. Беше си тръгнал от защитната стена преди залез и се бе отправил по обратния път през авенютата, загледан в коледното осветление, в примигващите гирлянди в прозорците на няколкото околни къщи. После тръгна да се качва по стръмния хълм към болницата, преследван от трамвая на линията N, движещ се на изток някъде зад него, сипейки сини искри от жиците.
Спря и погледна през улицата към предния вход на болницата. Не минаваха никакви коли. Две от най-близките улични лампи бяха изгорели и сега средата на пряката тънеше в полумрак. До входа водеше извита в полукръг алея. Там бе паркирана призрачно сива кола, от чийто ауспух излизаше облак изгорели газове. Кола от 30-те или 40-те, излъскана и блестяща в меката светлина, идеща откъм болницата. Фаровете ѝ пробиваха през сипещия се дъжд. Погледът му се премести по издължения преден капак, мина през бялата ивица по предната гума и спря на жената, подпряла се на шофьорската врата с крак върху тясното стъпало.
Емелин.
Носеше черна кашмирена пелерина върху роклята си, леко разгърната, за да покаже бялата голота на ръката ѝ, когато я вдигна да го поздрави.
Пресече „Парнас“, заобиколи локвите и се приближи до нея. Тя пое свободната му ръка в своите, придърпа го и го целуна. Беше стоял под дъжда в продължение на три часа, но въпреки това ръцете ѝ бяха по-студени от неговите.
— Здравей, Кейлъб — каза тя след целувката. Не освободи ръката му и я използваше, за да го задържа близко до себе си.
— Емелин.
— Казах ти, че ще бъде скоро, нали?
— Вярно е.
— Не можех да чакам повече — обясни тя.
— Нито аз.
Погледна го и стисна устни. Беше я виждал да го прави, когато влезе във „Флейтистът“, погледна картината на Максфийлд Париш, огледа посетителите и си тръгна.
— Искаш ли да си поиграем? — попита го тя.
— Добре.
— Нали ми вярваш?
— Да.
— И помниш всичко, което ти обещах?
Той кимна и тя се усмихна. Бузите ѝ бяха поруменели от студа, а в косата и по миглите ѝ имаше капчици мъгла. Освободи ръката му, бръкна в гънките на пелерината и извади оттам черен копринен шал. Подаде му го.
— Влез, Кейлъб. И си сложи това.
— Върху очите?
Тя кимна.
— Телефонът ти. У теб ли е?
— В джоба ми.
— Изключи го — каза тя. — Покажи ми… искам да видя, че го правиш.
Изпълни желанието ѝ, а след това тя отново го хвана за ръката, притискайки шала в шепата му. После той заобиколи капака на двигателя. Усещаше горещината от радиатора и виждаше парата, която се отделяше от четирите хромирани корпуси на фаровете. Фигурката върху капачката на радиатора беше на рицар в броня, държащ меч и щит. Отиде от страната на пасажера на тази излязла от някаква машина на времето кола и дръпна сребърната дръжка на масивната врата. Вратата безшумно се отвори, идеално балансирана на пантите си. Той остави куфарчето си в отделението между седалките, съблече палтото си, изтръска капките от него, качи се в колата и затвори вратата. Емелин вече беше зад волана. В колата миришеше на парфюма ѝ и на скъпа кожа. Салонът изглеждаше като току-що слязъл от конвейера. През подметките си Кейлъб усещаше мощния двигател, все още на празен ход.