— Сега ще стоплим — каза тя. — Но първо… шалът.
— Добре.
Разгъна го, сгъна го на две по дължина, за да му придаде дебелина, затвори очи и го завърза върху тях с възел на тила си.
— Добре ли го стегна? — попита го тя. Шепотът ѝ прозвуча толкова близко, че усети дъха ѝ на шията си.
— Достатъчно… не виждам нищо.
— И не надничай… няма да е по правилата. Нали?
— Добре.
— Знаеш ли защо?
— Не.
— Досети се, Кейлъб, лесно е.
Пръстите ѝ го погалиха по устните и се плъзнаха надолу по брадичката му върху шията. После дланта ѝ мина през гърдите му. По диафрагмата и надолу. Не му харесваше да е с вързани очи и не му допадна играта със слагането на превръзката. Но докосването ѝ замиташе страха в него като прах.
— Готова си да ми покажеш къде живееш — отговори Кейлъб, — но още не си готова да разбера как се стига там.
Ръката ѝ спря върху катарамата на колана му и тя пак прошепна в ухото му:
— Настани се удобно, Кейлъб… ще се повозим доста.
Махна ръката си от колана му и Кейлъб я чу да включва на скорост. Старото купе, тежко и мощно, потегли с плавността на кораб. Никога не се беше возил в подобна кола. Дори с превръзката на очите се почувства като пропаднал в друго време. Усещаше се в безопасност тук вътре, редом с Емелин. Беше топло и комфортно, а нагревателят духаше в коленете и слабините му. Отпусна ръце върху палтото си и положи глава на облегалката.
Емелин зави наляво по „Парнас“ и след една-две минути направи нов ляв завой. Кейлъб предполагаше, че сега са на Девето или Десето авеню, но тя често завиваше ту наляво, ту надясно и скоро той загуби всякаква представа къде се намират. В продължение на пет минути Емелин маневрира из пустите булеварди, като не пропусна да смени посоката по всички възможни начини.
— Ако се питаш дали вече съм загубил ориентация, можеш да си спокойна, загубих я — проговори той.
— Добре.
Тя направи поредния завой и той усети ръката ѝ върху коляното си. Покри пръстите ѝ със своите.
— Тази кола… — каза той. — Не бях виждал такава.
— „Инвикта“ — съобщи му тя.
— Английска?
— Така мисля. Той я купи… когато бяхме във Виктория или може би във Ванкувър. Докарахме я в Сиатъл с ферибот. Тогава бях малка.
— Значи това е неговата кола?
— Сега вече е моя — заяви тя и гласът ѝ прозвуча по-ведро. — Харесва ли ти?
— Красива е — призна Кейлъб. — Някой ден вероятно ще мога дори да я разгледам.
Тя леко се засмя и премести ръка по-нагоре по крака му, описвайки осмица върху тъканта на панталона.
— Някой ден. И ще бъде скоро — обеща.
Сега вече караше, без да прави завои, явно следвайки една посока. Измина дълъг участък, без да забавя или спира, затова Кейлъб предположи, че или пресичат парка „Голдън Гейт“, или е хванала зелена вълна по някой от булевардите. А може би пресичаше на червено, без да спира. В нощ като тази това би било лесно. Преди да влезе в колата и да си сложи превръзката, градът беше тъмен и пуст като началото на сън. Като сцена може би. Декор за Емелин, с чиято помощ тя можеше да направи всичко. Представи си редиците къщи просто като фасади, подпрени отзад с греди и осветени от прожектори. Скрити кабели и капаци в пода, за да се получи илюзията.
— Усмихваш се на нещо — забеляза Емелин.
— Мен ли гледаш, или пътя?
— Теб — каза тя. — Винаги гледам теб.
Пътят започна да лъкатуши и Кейлъб усети, че се движат по виражи. Колата се плъзгаше по паважа като по релси, толкова стабилно, че Кейлъб нямаше представа за скоростта.
— Тук е моментът да ме попиташ „Пристигаме ли вече?“, а аз да ти отговоря „Скоро, Кейлъб“.
— Пристигаме ли вече?
— Дори не сме наблизо — отговори му тя. — Отпусни се.
Намали скоростта и той усети, че завиват в нова улица. Изглежда бяха в квартал с взаимно перпендикулярни улици, по които Емелин отново започна да се движи на зигзаг с такава честота, че нямаше как да не бе случаен избор. В един момент тя намали рязко, направи обратен завой и ускори в новата посока, след което се наведе и целуна Кейлъб по шията, точно под лявото ухо.