От телефона в кухнята още се разнасяше първото позвъняване, когато той се събуди, надигна се от дивана, отметна одеялото и заобиколи мокрия бар, за да влезе в кухнята. Вдигна на втория сигнал.
— Ало?
— Кейлъб.
Облегна се на стената и се свлече на пода. Звукът на гласа ѝ, единствената дума, името му, произнесено от нейната уста, притежаваха подобна сила.
— Къде си? — попита той.
— В студиото. Но не идвай тук.
Не знаеше какво да каже. Докато беше спал, се бе стъмнило и сега единствената светлина в стаята идваше от камината в дневната. От ниския ъгъл видя капката кръв, която не бе забелязал преди. Малко петънце на перваза на пода, близо до шкафа за порцелановия сервиз. В слабата светлина изглеждаше черно.
Намери гласа си.
— Ще те видя ли пак?
— Не знам. Може би. Но няма да е скоро.
Продължително мълчание, в което чуваше дишането ѝ.
— Защо се обаждаш?
— Не знам — призна тя. — Не съм сигурна, че трябваше.
— Няма нищо.
— Радвам се да чуя, че мислиш така.
— Почакай… не затваряй още.
Изчака, защото не беше сигурен дали вече не е затворила. Погледна пак кръвта по перваза до пода и се замисли за онова, което бе видял на хотелската врата, над шпионката. Въпросът се изплъзна от устата му, преди да осъзнае, че иска да го зададе.
— Сомнамбул ли съм?
— Господи, Кейлъб.
— Когато…
Но тя прекъсна, преди да успее да довърши. А той дори не беше сигурен какво искаше да я попита. Часовникът на микровълновата показваше десет вечерта.
Не беше ял от двайсет и четири часа. Може би беше готов да хапне нещо. Погледна голия плот на масата и се вслуша в притихналата къща. Единственият звук беше съскането на газта в камината. В кабинета на горния етаж тиктакаше часовник. В хладилника имаше храна… неща, които би могъл просто да притопли. Направи крачка към кухнята и се спря.
Нищо не би могло да го накара да се почувства по-добре, но беше по-разумно да остане тук. А и на сутринта трябваше да отиде на работа.
Вместо това влезе в банята, пусна душа и се съблече. След петнайсет минути се бе изкъпал, беше превързал пръстите си, беше се преоблякъл и сложил сако. Слезе в гаража и изкара колата на заден ход на улицата.
3.
„Флейтистът“ не беше претъпкан и нямаше проблем да намери място на бара. Уил се приближи и се готвеше да каже нещо, когато погледът му попадна върху дясната ръка на Кейлъб. Във връхчетата на всяка превръзка имаше малки кръгчета кръв. Сигурно беше стискал волана прекалено силно. Но не помнеше как бе шофирал дотук и не можеше да каже по какъв маршрут бе минал или колко време му бе отнело. Единственото, което помнеше, бе, че паркира на „Ню Монтгомъри“.
— Не, нищо подобно — изпревари въпроса му Кейлъб. — Така че изобщо не започвай.
— Добре.
— Ключовете не бяха у мен, а тя си бе тръгнала. И не исках да викам ключар.
— Надявам се да си собственикът. Напуснала те е, значи. Бриджит?
— Да — потвърди Кейлъб.
— Може би този път ще искаш да видиш менюто?
— Най-добре. Ще пропусна джеймисъна, но не и гинеса.
— Разбрано.
Уил му подаде менюто и се отдалечи да налее бирата.
Пържолата задържа интереса му само с първата си половина, след което той намали темпото на хранене и се залови с гинеса, разделяйки вниманието си между картината и вратата. Изправяше се от време на време със затворени очи, като се опитваше да възпроизведе в съзнанието си аромата, който тя носеше. Не знаеше дали беладоната цъфти и дали цветовете ѝ се разтварят нощем, но наименованието му звучеше добре — тъмно и леко мистериозно, потайно. Можеш като нищо да се загубиш в сенките, докато го търсиш. Докато я търсиш.
— Още една?
Вдигна поглед и видя празната си чаша в ръката на Уил.
— Да.
— Няма проблем. Пържолата добра ли беше?
Кимна и пак се обърна към вратата.
Когато Уил се върна и сложи гинеса на плота, Кейлъб се обърна към него.
— Снощи, когато влезе онова момиче… с роклята от времето на нямото кино… беше ли я виждал преди?
Уил избарабани с пръсти по плота на бара.
— Снощи. Момиче. Рокля от нямото кино. Трябва да си по-конкретен — отговори той. — Снощи тук минаха петстотин души. Много от тях момичета. В рокли.
— Тя влезе и излезе. Тогава тук бяхме само трима. Точно преди да ми кажеш името си.
Барманът само го погледна и поклати глава.