— Той е бил някакъв фокусник, нали? — каза Кейлъб. — Сценичен изпълнител.
— Не — отговори Емелин. Размърда се върху гърдите му и премести ръце, за да го прегърне още по-здраво. И в един момент мускулите ѝ се отпуснаха. Когато проговори, този път гласът ѝ беше абсолютно спокоен: — Но почти…
Отново огледа стаята — всеки път разпознаваше повече неща от предишния. Имаше прашен препариран орел, кацнал върху шкафа с разтворен клюн и подаден език, като уловен в миг на писък. Кристални призми и златни амулети висяха на фини верижки по дръжките на винени чаши в шкафа за сервизи. На кристална масичка за торта до вратата имаше една-единствена изсъхнала роза и колода карти.
— Хипнотизатор — досети се той.
Тя кимна.
— А ти си била асистентката му — прошепна той. — А когато си пораснала достатъчно, направил те е основен помощник. В представленията си.
— Да — каза тя. — Да не би да си ни гледал?
— Не… Никога не съм посещавал нещо подобно.
— Как разбра тогава?
Той поклати глава. Не знаеше как бе разбрал. Като че ли бе изровил стар спомен. Спомен, скрит някъде… като реквизит за фокус, забравен на дъното на моряшки сандък. Но някои неща му бяха подсказали: начинът, по който Емелин вървеше и се държеше… някак извън пространството и времето; фактът, че можеше да спре сърцето му с една дума, с един поглед на тъмните си очи.
— Помниш ли нещо… отпреди него?
— Разбира се, че не — отрече тя. — Помисли какво е правил.
Естествено, нямаше какво да каже на това. Беше много лесно да си представи какво е правил с нея и какво е карал нея да прави. Кейлъб започваше да запълва празните места, да скицира какво се бе случвало извън зоната на нейния достъп, ограничен от дължината на веригата на нашийника.
Той беше колекционер. И е трябвало да ловува.
Повдигна брадичката ѝ с пръст, целуна я и двамата се притиснаха под завивките, където продължаваше да е горещо. Тя отново отпусна глава на гърдите му, а той погледна наляво, забелязвайки друго нещо, което бе пропуснал в бързината да се озоват в леглото. На нощната масичка, зад глобусите на свещите, имаше картина в проста дървена рамка. Скица с въглен, една от петте, които бе нарисувал в онази трескава нощ пред камината в своята дневна. Загледа се в жеста, с който ръката ѝ бе докоснала неговата, когато го бе учила как да налива вода в абсента. Видя прекрасните черти на лицето ѝ в мекия полумрак на „Къщата на щитовете“ и си спомни как се бяха запознали.
Прокара пръсти през косата ѝ и по гърба ѝ под завивките. Тя се изпъна от удоволствие.
— Търсеше ли ме тогава… онази нощ в „Къщата на щитовете“?
Но тя не му отговори.
Когато ритъмът на дишането ѝ се успокои и забави, а дългата стрелка на часовника отброи още пет минути назад в миналото, той разбра, че е заспала. Отпусна се до нея на възглавницата и я остави да го вземе там, където беше.
Не беше сигурен кой от двамата се събуди първи, нито какво го бе разбудило. И не знаеше как започна този път… вторият път. Но тя се озова върху него, завивките се бяха издърпали на хълбоците ѝ, а двете свещи в глобусите току-що бяха изгаснали, защото във въздуха над тях още се виждаше дим. Свещта в клетката продължаваше да гори, да мъждука и да хвърля сенки от пръчките. Емелин бавно го яздеше, подала връхчето на езика си между зъбите.
Тя знаеше къде отиват, познаваше пътя отлично и го отведе там нежно. Този път контролът беше у нея и когато стигнаха, направиха го едновременно. После отново се притиснаха — тя с гръб към него, а гръдта ѝ изпълваше шепата му.
— Спи, Кейлъб — каза тя. — Всичко е наред.
Но тежестта на съня беше прекалено голяма. Не можеше да ѝ отговори. Затова само я притискаше и втория път той беше този, който я пренесе през вратата на нощта.
Събуди го това, че я нямаше в леглото. Мястото ѝ все още бе топло, но тя не беше на него. Кейлъб посегна към двата края на матрака, но намери само празнота. Седна в тъмнината и остави завивката да се свлече в скута му. И последната свещ бе изгаснала. Погледна този път своя часовник — беше пет сутринта.
Коледната утрин.
Чу запалване на кибритена клечка в далечния край на стаята. Обърна се и видя голия профил на Емелин и пламъка в шепата ѝ. Тя коленичи и запали свещ, после друга. Изгаси с изтръскване клечката, взе свещите в чинийките им и се обърна към Кейлъб.
— Буден си.
— И вече съм обезпокоен — каза той.
— За?
— Че е време да си вървя.