Беше напълно искрен във всичко, което бе казал на Емелин. Само че после откри шишенцето.
Плъзна се надолу по стената и седна на пода в стаята за почивка. От този ъгъл можеше да види под хладилника стара капачка от бутилка и умряла хлебарка. През вентилационните отвори се разнесе музика за няколко секунди, явно от някоя от клиниките в друга част на сградата. Вероятно църковна група, пееща коледни песни.
Ако намереше нещо, не беше нужно то да промени каквото и да било. Можеше просто да го игнорира. А можеше и нищо да не излезе. Най-сетне можеше да отиде в лабораторията сега, докато все още не е станало късно, и да дръпне щепсела на спектрометъра. Да извади пробата, да я хвърли в инсинератора и никога да не разбере истината.
Седеше на пода и превърташе в съзнанието си различните възможности, когато чу принтера да се задейства и да започва да изхвърля листове хартия с отпечатаната страна надолу. Ако ги обърнеше… щеше да разбере. Можеше да ги хвърли в шредера. Вместо това ги взе от изходния контейнер и ги занесе до най-близката работна станция, където имаше халогенна лампа на шарнирно рамо. Включи я и обърна купчето с лицевата страна нагоре. Не се налагаше да търси една линия измежду много, да я проследява с пръст и да чете числото на процентите по вертикалната ос.
Защото имаше една-единствена линия.
Без значение как го беше направила, дали с ретортата, или с някакво друго оборудване, но Емелин бе получила химически чист туйон.
И разполагаше с поне десет шишенца на полицата зад умивалника. Достатъчни за още трийсет…
— Кейлъб?
Той отскочи назад и блъсна с лакът рамото на лампата. Крушката падна на плота, счупи се и ситни парченца стъкло се посипаха върху разпечатките.
— Господи, Джоан…!
Когато погледите им се срещнаха, Джоан отстъпи крачка назад.
— Не исках да те стряскам — извини се тя.
— Няма нищо… Извинявай — каза Кейлъб. — Мислех, че съм сам.
— Толкова рано на Коледа сутринта? Не, аз мислех, че съм сама.
— Прибери се у дома.
— Има твърде много работа — отговори му тя. Пристъпваше от крак на крак и говореше бързо, сякаш бе останала цялата нощ на кафе с тревогите си и точно това я бе държало на крак. — А и работя най-добре, когато около мен е тихо. Обикновено. Ти над данните ли работиш?
— Ще ги имам.
— Добре. Аз ще съм тук. Видя ли, че имаме ново постъпление?
— Не.
— Поредният кашон от болницата за ветерани. Трябва да е пристигнал вчера. Не знам как продължават да се материализират в хладилника, но нас ни устройва, нали?
Тя излезе от задната страна на лабораторията, за да отиде в стаята за почивка. Когато изчезна, той забърса с ръка натрошеното стъкло в кошчето за боклук. След това взе разпечатката и отиде в кабината си. По пътя спря и отвори хладилника за пробите. Кашончето беше на средната полица, запечатано с оранжево тиксо. Картоните на пациентите обикновено се изпращаха в пластмасова торбичка, залепена отпред. Взе кашона и погледна картона, четейки през пластмасата подробностите за нараняванията на анонимната 37-годишна жена и изпитаната от нея болка.
Бутна го обратно в дъното на хладилника и го затвори.
Беше три часът, когато си тръгна от лабораторията и провери дали вратите са добре заключени зад него. Погледна през „Парнас“ към главния вход на болницата. Там, на дъгата, където вчера го бе чакала Емелин, беше паркирана линейка. Повдигаше му се, сякаш в изпитото кафе бе имало нещо неприятно. В мозъка му цареше пълен хаос. Беше се събудил от сън, за да се види да прави втори път секс с Емелин на фона на часовник над лявото ѝ рамо, отмерващ времето назад. Беше като влизане от един сън в следващия. Помнеше формата на зърното на гърдата ѝ в устата си, как го бе спряла и го беше изчакала, за да свършат и останат заедно.
Толкова много шишенца.
— Кейлъб!
Вдигна поглед. Тротоарът беше празен, но пред него бе спряла кола и прозорецът от страната на пасажера беше свален. Зад волана видя ръка, която го подканваше да се качи. Наведе се да погледне през прозореца.
— Качвай се — късо нареди Хенри. — И го направи бързо.
— На кого е тази кола?
— На Вики. Возил си се в нея поне осем пъти.
— Не трябва ли сега да си с нея?
— Стига, моля те, влизай.
— Добре.
Кейлъб отвори вратата. Когато се качи в колата, Хенри натисна някакъв бутон на облегалката за ръка и вдигна прозореца му.
— Какво става? — осведоми се Кейлъб. — И как така всички винаги знаят къде да ме намерят?
— Кои са „всички“?
— Ти… Кенън.
— Ако не си тръгнал по баровете, обикновено си на две възможни места: дома ти или лабораторията. Реших първо да проверя тук.
— За какво е цялата олелия?
— Не знаеш ли? — погледна го Хенри. — От вчера е във вестниците… телевизията, радиото… навсякъде.
— Не съм обръщал внимание на нищо.
Хенри свали крака си от педала на спирачката и излезе на „Парнас“.
— Имаме още един случай — съобщи той.
— Като останалите?
— Не съвсем. Този не е попадал във водата. Но има подкожни следи от използване на електрически ток…
— От тейзър.
— Точно така. И следи от игла на спринцовка в шията. И други следи от изтезание.
Слизаха по хълма в Инър Сънсет. „Парнас“ зави към Джуда стрийт, а на Девето авеню попаднаха зад градски трамвай, пъплещ по релси в средата на улицата.
— Щом трупът не е изваден от залива, каква е причината за смъртта?
— Работя над това. Но ако трябва да гадая в момента, бих казал… спиране на сърдечната дейност.
— От шок или от някакъв медикамент? — попита Кейлъб.
— Нямам представа.
— Марси направи ли токсикологията?
— В това е проблемът — въздъхна Хенри. — Не може.
Чакаха на кръстовището на „Джуда“ и Десето, когато трамваят спря с издрънчаване до тях. Хенри взе от скута си оранжев плик и го сложи в скута на Кейлъб.
— Какво е това?
— Докладът от аутопсията, която аз направих тази сутрин. Аутопсията на Марси.
— О, мамка му, Хенри… Марси. Марси ли е била?
Хенри кимна, а Кейлъб затвори очи и стисна дръжката на облегалката за ръка във вратата. Докладът от аутопсията беше дебел и тежък, но това не бе изненадващо. Хенри не пропускаше нищо дори когато под ножа му попадаха приятели или колеги.
Кейлъб се видя някак отстрани да разпечатва плика и да изважда от него куп листа. Първата страница описваше външния оглед на Хенри: