Кейлъб сви рамене.
— Да поговорим сега за сейфа ти — продължи Хенри. — Защо не ми дадеш комбинацията? Аз ще ти го почистя.
— Какво искаш да кажеш?
— Че може би не трябва да държиш повече онова нещо. Може би аз трябва да го съхранявам вместо теб.
— Кенън ли те накара? — попита Кейлъб. — Защото знае, че не може да влезе при мен и да конфискува разни неща, но може спокойно да разгледа всичко, което аз ти дам.
— Не е…
— И ти си се навил? След онова, което ми каза? На него не му пука дали е вярно или не, важното е да може да ми го лепне.
— Кейлъб, не можеш да…
— Той слуша ли сега какво си говорим? — досети се Кейлъб. — Слуша, нали?
Хенри отново погледна в огледалото и даде десен мигач. Докато завиваха по Шестнайсето авеню, Кейлъб погледна в своето странично огледало и видя черен събърбан на пряка зад тях. Отмести поглед.
Хенри беше на път да каже нещо, но Кейлъб го изпревари:
— Остави ме тук.
— Мога да те върна в медицинския център. Можеш да ми дадеш…
— Пусни ме да сляза! Веднага…!
Хенри отби и Кейлъб слезе от колата.
— Кейлъб…
Но той затръшна вратата и тръгна в обратната посока, към „Джуда“. Събърбънът също бе тръгнал да завива надясно по Шестнайсето, но водачът размисли и се върна в лентата, за да продължи на запад. Кейлъб го проследи как се скрива в далечината, и отново тръгна.
21.
Очакваше Кенън и Гарсия да го последват с колата си. Да го закарат на Брайънт стрийт и да го вкарат в стая с бели стени и едностранно огледало на задната стена. А ако това не стане, може би Хенри да заобиколи и да се опита да го накара да се качи в колата му.
Но нито Кенън, нито Хенри се появиха и той продължи да върви необезпокояван.
И все пак нямаше съмнения какво се бе случило. При тези обстоятелства не можеше да обвинява Хенри. Той самият би постъпил по същия начин, ако ролите им бяха разменени, но в действителност между тях винаги беше имало тънка разделителна линия. Бяха близки като братя, но Кейлъб бе от тъмната ѝ страна. Питаше се какъв ли микрофон беше носил Хенри. Обхватът му, изглежда, бе ограничен, защото иначе Кенън и Гарсия щяха да се държат по-назад. Или може би Хенри бе настоял те да са по-наблизо.
Може би беше изплашен.
Пресече Джуда стрийт и тръгна на юг по Шестнайсето авеню, където открадна опакован в полиетиленово фолио брой на „Сан Франциско Кроникъл“ от предните стъпала на една от къщите. Хвана вестника под мишница и го отнесе до „Степс Парк“ на Петнайсето авеню, прекия път за пешеходци, който минаваше под 45-градусов ъгъл между улиците „Къркам“ и „Лотън“. Изкачи повечето стъпала, докато не се скри от чужди погледи сред високите дървета под върха на хълма. Когато седна, можеше да вижда покривите на сградите из Инър Сънсет в посока към парка „Голдън Гейт“. Стъпалата бяха мокри от сутрешния дъжд и от залепналата за земята мъгла, която все още се стелеше от запад. Извади вестника от плика и го разлисти, докато не намери статията за Марси.
След това тръгна по Лотън стрийт към Маунт Сутро и хвърли вестника в първия контейнер за боклук, който му попадна. В репортажа имаше малко твърди факти, но беше включена подробност от уж анонимен източник, която го обезпокои. Някой бе почистил всички повърхности в къщата с ацетон. Полицията нямаше да намери никакви отпечатъци, едва ли щеше да открие и чужда ДНК освен тази на Марси.
Складовете на лабораторията му бяха пълни с ацетон, но такъв химикал не беше никак трудно да се намери. Можеше да се влезе във всеки магазин и да се купи лакочистител. Железарските магазини го продаваха на туби като разредител за боя. Но не беше трудно да се види връзка между начина, по който бе почистено местопрестъплението, и начина, по който би го почистил той, а това никак не му харесваше.
Бръкна в джобовете на палтото си и продължи да върви бавно с наведена глава. Макар да се бе изкъпал в лабораторията и да се бе преоблякъл в нови дрехи, още усещаше Емелин по кожата си, още долавяше вкуса ѝ в дъното на гърлото си. Сладко-горчив вкус, като дъвчене на карамфил или гризане на обелка от мандарина.
И това също никак не му харесваше.
Волвото на Бриджит беше паркирано в долния край на улицата. Подмина го, докато се качваше към къщата си, но се върна при него и надникна вътре. На задната седалка имаше кашони, но бяха празни.
Следваше да го предупреди.
Но може би го беше направила. Той нито бе приемал повикванията ѝ, нито бе отварял имейлите ѝ. Извървя последните трийсетина метра до входа и отвори вратата.