— Бриджит…?
Чу я да се задава откъм кухнята, да шляпа с боси крака по пода, и се досети, че е пила, преди да се е показала. Мина по входния коридор и се облегна на стената на три метра от него. Гледаше го и се опитваше да се усмихне, но очите ѝ трепереха и когато отвори уста да каже нещо, плачът, който се разнесе, беше като отворена рана.
Хвана се за стената, за да се задържи, и я използва, за да се свлече бавно на пода.
— Кейлъб… опитах се, не исках да съм сама…
— Бриджит… — каза той. Приближи се и коленичи пред нея на каменния под. Ръцете ѝ бяха мокри от сълзите, а кожата ѝ бе мека и пулсираше с топлина.
— … сама на Коледа.
— Аз съм тук — чу се той да казва.
Сякаш беше още на прага с единия крак навън. Но всъщност бе изцяло вътре, вратата беше затворена и заключена, а той ѝ помагаше да се изправи.
— Не знаех къде си!
— Съжалявам.
— Опитах да ти се обадя, да ти кажа, че идвам…
— Няма нищо, Бриджит, всичко е наред.
— Не е наред. Мразя това… което си причинихме. Не мога повече да го правя, Кейлъб.
Помогна ѝ да стане и я насочи към дневната, прикрепяйки я. Продължаваше да стиска ключодържателя, но го хвърли странично в кухнята, докато минаваха през нея. Сега вече можеше да я прикрепя с две ръце. Тя беше в същата черна рокля, която носеше на откриването на галерията, където се бяха запознали, но се бе подстригала след последното им виждане. Сега косата ѝ се извиваше навътре над раменете ѝ.
Сети се за шишенцата туйон в тъмната баня на Емелин и за електрическата искра, проблеснала на втория етаж на имението в Пасифик Хайтс. За удара, който бе чул, когато Емелин се бе качила горе, за капката кръв, която бе облизала от върха на пръста си, когато се бе върнала. Видя себе си да пържи миди, докато Марси Хенсли е била вързана гола един етаж над него. Как се дърпа във въжетата, как се дави с кърпата в устата си, как тялото ѝ е нашарено със следи от изгаряне с високоволтов ток.
Сложи Бриджит на дивана и се отпусна на колене пред нея. Тя се наведе напред, така че той можеше пак да я обхване с ръцете си. Придърпа главата ѝ на гърдите си, сложи ръце на тила ѝ и я пристисна към себе си. Беше напрегната. След малко усети пръстите ѝ в косата си.
— Кейлъб…
Вдигна лице и видя следите от собствените си сълзи между гърдите ѝ. С ръце на бузите му тя се наведе напред, затвори очи и го целуна. Беше пила от същото совиньон блан, което той бе използвал преди две нощи, за да направи фюмето. От устните ѝ беше по-добро, отколкото от чашата.
Тя се отдръпна. Носът ѝ беше розов от плача, но цветът, който се бе върнал на бузите ѝ, нямаше връзка със сълзите.
— Кейлъб, толкова съжалявам за всичко.
— Аз бях виновен.
— Но мога да го понеса. Искам да кажа… онова, което си направил. Не е нужно да се опитваш да поправиш нещата — настоя тя. — Мислих по въпроса… говорих с Пола. Дълго говорихме… за неща, за които двамата с теб никога не сме говорили. Ти дори не подозираше, че съм знаела…
— Недей. Моля те.
— Шшш, Кейлъб.
Тя доближи устни до ухото му и прошепна:
— Имах право да се ядосам — продължи тя. — Но сега разбирам… разбирам какво каза, когато се скарахме. Че си го направил, защото си искал да бъдеш с мен. Само с мен. Това, предполагам, е истина. Но не е единственото, нали?
— Не.
Той затвори очи и я прегърна. Знаеше, че не могат да останат вкъщи тази нощ. Трябваше да направи така, че да излязат. Извън къщата… извън града. Трябваше да заминат на юг и да намерят хотел. Нещо семпло, само със закуска, в Монтерей или Кармел. Тя щеше да се съгласи на всичко, стига да ѝ го каже по правилния начин. А утре сутринта щяха да решат какво да правят. Той щеше да се обади на Кенън и да уговори среща на неутрален терен.
Това беше единственият начин.
Ако Емелин бе тръгнала след Марси, следващият щеше да е Хенри. Или Бриджит.
Бриджит стана и вдигна и Кейлъб. Сложи ръцете си на раменете му и го завъртя така, че диванът да остане зад него. Бутна го леко назад и той седна. Погледна го от високо, повдигна полите на роклята си и седна върху него, забивайки крака във възглавниците от двете страни на кръста му. Ръцете му погалиха краката ѝ и се вдигнаха нагоре по задната страна на бедрата ѝ. Притисна я върху слабините си.
Не носеше нищо под роклята си.
— Моля те — каза тя. — Кейлъб, моля те.
Повдигна брадичката му и го целуна, докато другата ѝ ръка разкопчаваше токата на колана му.
— Ако имаш нещо за утре — каза Кейлъб, — отмени го.
— Не те разбирам.
— Тази вечер заминаваме. Махам те оттук.