— Тази вечер?
— Да.
— Но след това — каза Бриджит. — След това?
— Добре.
Тя го яхна по-удобно, затвори очи и го пое в себе си. Той я държеше за бедрата под роклята и я насочваше, готов да се слее с нея. Сега съществуваше само Бриджит, която избутваше встрани презрамките на роклята си, за да освободи ръцете си.
Само Бриджит…
Момичето от галерията, което бе нарисувало чаршафите му с кръвта си, което го обичаше толкова безумно, че едва не го бе убило, когато миналата седмица призна какво бе направил. Когато извади ръцете си от презрамките, той свали горната част на роклята ѝ на кръста ѝ.
— Спри да плачеш, Кейлъб — каза тя.
Но тя също плачеше.
Към края тя обгърна главата му с ръце и го притисна силно към гърдите си, усещайки какво наближава и ускорявайки ритъма си, за да го достигне.
— Остани с мен, Кейлъб — примоли се тя, — остани с мен… в мен.
Беше почти същото, което му беше казала и Емелин. За момент загуби представа къде се намира. Не можеше да разкъса паяжината. Облегна се назад, оставяйки я да задава ритъма, и погледна зад нея към часовника на перваза на камината. Секундната му стрелка се движеше както трябва и ги пренасяше напред във времето.
— Кейлъб… остани в мен.
— Извинявай, Бриджит.
— Няма нищо… вече е без значение, нали? — каза тя. — Остани в мен. Сега побързай… искам го.
Вече лежаха странично един зад друг на дивана, Бриджит беше пред него, а ръката му я прегръщаше през хълбока. Огънят беше запален. Зад плъзгащата се стъклена врата светлинките на Инър Сънсет примигваха в светещата мъгла.
— Гледам я… — проговори Бриджит. — Картината, която си нарисувал. Докато те чаках. Наистина е добра.
— Коя картина?
— Онази… на масичката за кафе.
Вдигна глава, погледна и с мъка сдържа конвулсията си, като я видя. Беше последната рисунка на Емелин, както я бе видял, когато я бе оставил в къщата „Хаас-Лилиентал“ преди две нощи. Тя лежеше на възглавниците, подпряла лакът на масичката за кафе. Подгъвът на роклята ѝ се бе отметнал така, че се виждаше по-голямата част от бедрото ѝ. Очите ѝ бяха затворени, а устните леко отворени, колкото да се видят зъбите ѝ, което придаваше на лицето ѝ изражение на умиротворение.
— Мислех, че съм я прибрал.
— Беше я прибрал. Но аз я намерих и я донесох, за да я погледам. Тук светлината е по-добра — обясни тя. — Извинявай, че я преместих.
— Няма нищо.
— Но наистина е добра. Предполагам, гледал си от картината.
— Какво?
— Знаеш за какво говоря. Онази на Сарджънт. Дето сега е на Почетния легион… единствената, която е рисувал в Сан Франциско.
Кейлъб поклати глава, но вътрешностите му изстинаха. Сякаш всички прозорци на къщата се бяха разтворили едновременно и през тях нахлуваше мъглата.
— Скицирах…
Бриджит се надигна на лакът, подпряла брадичка с дланта си. Докато гледаше скицата, на Кейлъб му се прииска да я вземе и хвърли в огъня.
— Знаеш картината. Тя не е била възложена… както повечето от творбите му. Направил я е за свой приятел. А после я купил Самюъл Лилиентал.
— Кой? — попита Кейлъб.
Думата едва се измъкна от гърлото му, но устата му беше толкова близко до ухото на Бриджит, че тя не усети колко тих е шепотът му.
— Самюъл Лилиентал. Онази красива натруфена къща в Пасифик Хайтс? Тя е негова. И картината дълго стояла в нея. После семейството я дарило на Почетния легион. Написах статия по въпроса, когато работих над дипломната си работа. И разказах в нея историята на картината.
Кейлъб отново изпита онова усещане за пропаст под дома му. За пълна незащитеност. Едно помръдване в грешната посока и тънките като хартия основи под него щяха да се разкъсат.
Попита бавно и предпазливо.
— Аз виждал ли съм картината?
— Не знам — отговори Бриджит. — Но си я нарисувал. Почти точно копие. Така че според мен си я виждал. Може би онзи път, когато бяхме на остров Ейнджъл с Хенри? Аз се опитвах да ти разкажа за моята статия. Но Хенри все сменяше темата. Сякаш се боеше да не обезпокоя Вики… защото историята е тъжна.
Кейлъб се освободи от прегръдката, стана и напъха ризата си в панталона, докато заобикаляше масичката за кафе. Взе скицата и я сложи на перваза над огъня. Щеше да я изгори по-късно, когато Бриджит не гледа.
— Мисля, че съм я виждал — проточи той, защото не беше много уверен. — Ти сигурна ли си, че тя е била в онази къща?
Бриджит кимна.
— Видях я там — отговори тя. — Преди да замине в музея.
— Къде беше? — попита Кейлъб. Полагаше всички усилия гласът му да не го издаде. — Къде в къщата, искам да кажа.