Шията му беше като омекнало стъбло на растение.
Но сега, с кърпата под главата, вече можеше да вижда пред себе си.
Лежеше на леглото си… гол. Ръката пак се появи, спря се на бузата му и леко завъртя лицето му надясно. Главата му се търкулна като падаща ваза. Нещо в шията му изпука безболезнено… беше като счупването на клонка на другия край на горска поляна.
Емелин седеше на дървен стол между леглото и стената. Махна ръката си от бузата му. На нощната масичка имаше черна кожена чанта, заобиколена от вотивни свещи. Чантата беше отворена, но той не можеше да види какво е извадила от нея.
— Здравей, Кейлъб — каза тя. — Не се опитвай да мърдаш, моля те.
Той понечи да използва устата си, но тя сякаш не беше свързана към мозъка му. Нищо не беше. Не можеше да отговори. Запита се дали не е парализиран и дали онзи тревожен звук в шията му не бе прерязал нервите в основата на черепа му. И не бе оставил мозъка му като самотен остров.
Но можеше да чува бясното биене на сърцето си и да поема въздух, колкото да не умре. Беше му дала нещо повече от векуроний. Усещаше и сухото щипане на морфина. Какво друго…? Можеше само да гадае.
— Не можеш да говориш — продължи тя. — Но не ти се налага. Знам от какво се нуждаеш. И аз ще се погрижа, защото съм ти… приятел, помниш ли?
Посегна към него и ръката ѝ се скри от погледа му.
Усети лек натиск върху челото си, сякаш тя се опитваше да избута главата му в навитата кърпа. Но не беше наясно какво всъщност прави. Може би само махаше косата от челото му. Или успокоително го галеше. Не, нямаше как да знае със сигурност.
— Не беше предвидено да си удряш главата в масата, както се получи — каза тя. — Трябваше да те отпусна по-нежно. Но се погрижих, ето виж…
Тя посегна в кожената чанта и извади от нея седефения несесер, който бе видял в банята ѝ. Отвори го с щракване, огледа се за миг в огледалцето и поправи с кутрето си червилото в ъгълчето на устата си. После завъртя огледалото към него.
Беше прекалено близко и под лош ъгъл.
Виждаше само устата си… отпусната и отворена. От левия ъгъл към ухото му се стичаше лига. Емелин издърпа малко огледалцето, обърна го нагоре и сега той видя челото си.
Ръбът на масата беше оставил два-три сантиметров разрез над веждата му. Беше зашила раната с черен конец… шест шева. Хирургическите възли бяха перфектно поставени по горния ръб на разкъсването. Челото му беше отекло и розово, блестящо от мехлема, с който го бе намазала. Но не кървеше.
Наистина се беше погрижила.
Емелин пак щракна несесера, този път за да го затвори, и го остави на масичката до леглото. Стана и отиде с полюшване на бедрата до скрина в другия край на спалнята. Можеше да я следи с очите си, но изобщо не можеше да помръдне главата си. Бутилката абсент беше върху скрина, редом с чаша и кана вода. Тя си наля питие и без да бърза, започна да налива вода капка по капка върху бучката захар.
Изглежда беше донесла свои чаши и свои лъжички, защото върху скрина се виждаха автентичните тежки тумбести кристални чаши и сребърните лъжички с прорез. По две, но беше направила само едно питие.
Тя се върна, седна до него, кръстоса крака и постави питието си на коляното. Затвори очи и с наслаждение отпи от абсента. След това издиша шумно и той усети пелина и сладкия анасонов аромат.
— Когато отидохме в „Спондюликс“ ти изпях любовна песен — проговори тя. — Помниш ли? Разбираш ли какво означава това…? Любовна песен? За теб?
Погледна го и потърси в изражението на лицето му отговор. Отпи нова малка глътка. Гранули захар се завихряха по дъното на чашата, когато я накланяше.
— Трябваха ми три питиета, за да го направя — продължи Емелин. — Беше трудно… да пея за теб. Да събера куража да го направя…
Остави питието си, огледа маникюра си и пак срещна погледа му.
— И това ще бъде трудно…
Кейлъб я видя да се навежда към него и някак извънтелесно проследи как го хваща за брадичката с палец и показалец. Наклони главата му обратно към центъра, така че той отново впери поглед в тавана. Но завъртането продължи и след малко той гледаше към другата стена на спалнята.
Бриджит бе завързана за стол от лявата страна на леглото.
Лицето ѝ бе пребито и отекло, а устата ѝ запушена с кърпа за подсушаване на съдове. Погледите им се срещнаха. Тя се опита да кажа нещо през превръзката, което прозвуча като неговото име. Умолително… Отново усети натиск върху брадичката си и лицето му пак се извъртя по дъгата през тавана и дясната стена с Емелин. Тя отдръпна ръката си от брадичката му и взе питието си.
— Обещахме си някои неща — прошепна Емелин. — Изрекохме думи, които означават нещо. Ти каза, че никога няма да ме нараниш. Но го направи…