Седна обратно.
— Това беше първият — обяви тя. — Има още осем. След което ще поговорим за очите ти. За да запомниш никога повече да не я поглеждаш.
Когато приключи с устата му, тя взе несесера, отвори огледалото и му го поднесе. Устата му бе очертана с кръв. Устните му вече започваха да подпухват и да се свиват около дупките от иглата. Емелин затвори с щракване огледалото и го хвърли в кожената чанта. Отпи глътка от питието и взе пак спринцовката.
— Огледалото няма да ни трябва повече. Защото няма да можеш да виждаш. Но кълна ти се, Кейлъб… — прошепна тя, — няма да те заболи.
Започна с лявото му око.
И беше права — няколко минути по-късно, когато издърпа горния му клепач с пинсетите, прокара хирургическата игла през него и заши окото му, той не усети нищо.
Сега беше в тъмнина, но Емелин все още бе край него. Просто го държеше за ръката. Не можеше да усети пръстите ѝ, вплетени в неговите, не можеше да определи топла или студена е ръката ѝ, но усещаше натиска, докато масажираше дланта му.
Отново зашепна в дясното му ухо:
— Ще се погрижа за Бриджит. Но на теб ти трябва това…
Натиск върху шията и усещане за нещо, разливащо се под кожата му.
— Ще отнеме около минута. Ще заспиш. И няма да можеш да чуваш. Не искам да знаеш. По-добре е да не знаеш…
Изведнъж той проби…
Леглото го нямаше. Подът под него се бе оказал илюзия, заблуждавала го с години наред, че е солидна опора. Плъзна се през него и откри празнотата, от която през цялото време се беше страхувал. Истинските основи на къщата му се оказаха просто вакуум.
23.
Кейлъб тичаше.
Спъна се в ръба на тротоара, падна на мокрия паваж, вдигна се на крака и залитна. Удари се в подпорната стена на отсрещната страна на улицата, остърга се в нея, одра рамото си и отвори нови порезни рани в дланите си. Писъкът остана зад устните му и прозвуча като мокро, гъргорещо мучене. Продължи да бяга. Глезените му се удариха в бронята на паркирана кола, той се стовари върху капака на двигателя ѝ и удари главата си в предното стъкло.
Алармата на колата се задейства.
Свлече се от капака и се сви на топка върху асфалта. Алармата премина през целия си цикъл и беше толкова оглушителна, че потисна болката му и я обезличи. Остана на земята и закрещя.
След още два сигнала алармата замлъкна. Разнесоха се стъпки… някой тичаше по цимент в обувки с твърди подметки. Той се сви още по-силно и обхвана с ръце глезените си. Друга група хора притичаха от различна посока.
Миг тишина и после пронизителният писък на жена:
— Това е Кейлъб Мадокс. Мисля, че е…
— Мили боже!
— Видя ли лицето му?
— … извика…? Обади ли се някой…
— … очите му, божичко, Тери, погледни очите му…
— Не го докосвай. Дръпни се от него. Идват.
Срязаха шевовете на устните му на носилката в линейката и някой завъртя главата му и го остави да повърне кръвта и жлъчката, които беше погълнал. Усети струите да излизат от тялото му и допира на металното ведро в бузата си. После го дръпнаха обратно и го оставиха да крещи, но го задържаха върху тапицираната носилка и слушаха нечленоразделните му вопли.
— Емелин… беше Емелин. Бриджит е при нея. Търсете я. Полицията… Кенън. Не можах да я намеря… опитах… но не виждам.
— Сър…
— Не мога да виждам!
Отново закрещя, а парамедиците се хвърлиха, за да го удържат, сложиха му коланите, биха му нещо. Крещя по целия път надолу по хълма, хвърля се през коланите и това продължи, докато линейката не спря пред входа на спешната помощ. Но той продължи да се дърпа и блъска по пътя. Викаше за Бриджит, за Кенън…
Но от дясната му ръка бе започнала да се разстила топла вълна, успокоително сияние, така че когато попадна в ръцете на първите лекари, вече можеше да лежи неподвижно, докато те срязваха шевовете в клепачите му и издърпваха конците с пинсети.
Някой, може би сестра, стоеше до него с ръце на ушите му, за да задържи главата му неподвижна.
— Спри, Кейлъб — каза някой. — Почти свършихме.
Държащите главата му ръце не го пуснаха. Подушваше латекса по ръцете на лекарите. Натискът на инструменти по долните му клепачи не преставаше, но беше някак успокоителен. Ножиците остро щракаха над дясното му око, а конците щипеха, докато лекарят ги издърпваше.
— Това е.
— Още не мога да ги отворя — прошепна той.
— Сега…
Някакви нови ръце се заловиха с него, той усети топла кърпа върху очите си, която избърса съсирената кръв, продължаваща да ги запечатва. Примигна в бялата светлина, затвори очи отново и погледна предпазливо под заслона на ръцете си.