— Махнете тази светлина от мен.
В стаята имаше шестима души. Двама от тях бяха униформени. Дежурните в болницата полицаи. Погледна по-възрастния от двамата — жена, чиято коса беше вързана в плътна руса опашка.
— Инспектор Кенън — каза Кейлъб.
— Тръгнал е насам — каза жената и отмести поглед от него.
Кейлъб погледна надолу по тялото си. Във вената под лакътя му имаше абокат, който се държеше там благодарение на бял лейкопласт. Тръбичката отиваше към система за вливане на стойка до него. Спомни си как бе изскочил от къщата… преобърнати маси и столове, съборени лавици за книги. Пълзейки на четири крака в търсене на Бриджит.
— Някой трябва да влезе в къщата ми — прошепна той. — Бриджит може още да е там.
— От полицейското управление влязоха. Беше празна… съжалявам.
Кейлъб погледна лекаря. Познаваше го, понякога бяха обядвали на една маса в кафето на болницата. Но не можеше да се сети за името му. И не можеше да повдигне главата си. Чувстваше се така, сякаш левитира на метър от пода, покрит със син чаршаф.
— Колко е часът?
— Два и половина.
— През нощта или през деня?
— През нощта.
Кейлъб затвори очи и се опита да пресметне наум, да си спомни кога се бе прибрал у дома си. Не можа.
— Къде, по дяволите, е Кенън?
— Идва, доктор Мадокс — каза полицайката. — Искате ли да ни разкажете какво ви се е случило?
— Ще кажа на Кенън. Доведете ми Кенън.
Една сестра беше втрила антибиотичен крем около очите и устните му и бе изключила флуоресцентното осветление в тавана. Преди да го остави, беше взела руло марля и бе обвила с нея главата около очите му.
— Само за малко — успокоила го бе тя. — Докато не спре кръвотечението.
— Добре.
— Трябва ли ви нещо?
— Не.
Ако отвореше очи зад рехавата марля, можеше да види квадрат светлина от прозореца във вратата и да различи стойката за интравенозно вливане. Лежеше под чаршафа в полумрака, слушаше монитора на сърдечната си дейност и звуците извън стаята. Питаше се какво ли бяха сложили в системата за вливане. Диазепам, мидазолам? Нещо успокоително, за да спре да крещи. Последното, което помнеше със сигурност, беше как Емелин бе изляла в устата му абсент с целувка.
Опита се да размърда ръце и крака и те реагираха. Вдигна лявата си ръка на гърдите си и опипа с нея дясната, докато не напипа абоката. Отлепи лепенката и измъкна иглата от вената си. Заби я в матрака до себе си, където щеше да остане скрита. Какъвто и да беше транквилизаторът, той не го искаше.
Вратата се отвори.
Видя през марлята силует, подпрял се за миг в края на осветения правоъгълник, преди да влезе в стаята. Последва плъзгане на краката на стол по плочките на пода и после чу до него да сяда някой.
— Вие ли сте, Кенън?
— Да.
— Бриджит… тя… тя не беше…
— Намерили са я. Преди час. Идвам оттам.
Кенън спря, извади бележник от задния си джоб и го сложи на коляното си.
— Хайде, кажете ми…
— Жива е. Някой я е натъпкал с какво ли не и я е изхвърлил надолу по хълма от задната ти веранда.
— Къде е тя сега?
— На безопасно място — уклончиво отговори Кенън. — И това е всичко, което ще ви кажа.
— Тя разказа ли ви за Емелин?
Кенън не му отговори веднага. Остана да седи в мълчание в тъмнината отдясно на Кейлъб. Кардиомониторът издаваше бавни сигнали.
— В безопасност е — повтори накрая Кенън. — Оставил съм добри хора край нея.
Кейлъб се бе опитал да седне, но се отказа. Отпусна глава на възглавницата и придърпа чаршафа нагоре, за да скрие абоката и тръбичката.
— Не бях напълно откровен с вас — каза Кейлъб. — Когато разговаряхме… не споменах за някои неща.
— Каква изненада — каза Кенън. — Кажете ми нещо, което не знам.
— Онази нощ в „Къщата на щитовете“ имаше една жена. Търсих я.
— И я намерихте.
— Да.
— Ще записвам разговора ни, господин Мадокс.
— Добре.
Кейлъб чу Кенън да се размърдва. После щракна бутон — явно беше включил касетофона. В тъмнината отдясно светна червен индикатор.
— Започнете да ми разказвате от началото — каза Кенън.
Кейлъб говори час и половина. Кенън зададе няколко въпроса, но през по-голямата част от времето слушаше. Веднъж в стаята влезе сестра, но излезе заднешком и затвори вратата, когато Кенън я отпрати с жест. Докато говореше, Кейлъб усещаше как действието на влетите му лекарства отслабва. Но така и не стана, нито се опита да махне превръзката от очите си. Говори шепнешком и не пропусна нищо.