С изключение на няколко неща.
Ако не бяха намерили Бриджит, щеше да се наложи да каже на Кенън за моста Голдън Гейт. Но те я бяха намерили и тя беше в безопасност. Така че пропусна това. Замисли се за последната студена целувка на Емелин, преди да зашие устата му. Тя плачеше, докато го правеше. Беше усетил сълзите ѝ по бузата си.
И не спомена пред Кенън онова, което Бриджит му бе казала за картината на Джон Сингър Сарджънт — онази, която бе престояла десетилетия в къщата „Хаас-Лилиентал“, преди да бъде преместена при Почетния легион. Той самият още не знаеше какво да мисли за това.
Накрая Кенън проговори:
— Господин Мадокс… доктор Мадокс… тази Емелин разбира ли от компютри?
— Какво?
— Вие мислите, че тя е била отгледана от своя похитител. Някакъв хипнотизатор… общо взето, сценичен фокусник. Смятате ли, че този хипнотизатор би могъл да я научи как се пише софтуер?
— Не знам.
— Не ви ли се струва доста невероятно?
— Не знам.
— И не сте се качили на втория етаж на „Хаас-Лилиентал“?
— Не.
— Дори за минутка… примерно, да ползвате тоалетната?
— Не ползвах тоалетната там. Дори не знам, че е имало такава на втория етаж.
— Значи няма да намерим там ваша ДНК — горе, искам да кажа? Или ваши косми?
Сега Кейлъб беше напълно разбуден. Усещаше по нервите в гръбнака си да протича електрически ток и да се влива в пръстите на ръцете и краката му. Остана да лежи напълно неподвижен и отговори шепнешком:
— Ако има… мои косми… те са паднали от Емелин. Целувахме се… тя няколко пъти прокара пръсти през косата ми.
Кенън не му отговори. Тишината се нарушаваше само от ритмичните сигнали на монитора. Но пулсът му се бе ускорил през последните секунди.
— Как се чувствате, доктор Мадокс?
— Как мислите, че се чувствам?
— Не изглеждате много добре. Но мозъкът ви, изглежда, може да разсъждава ясно. Наред ли сте? Ще запомните ли този разговор?
— Предполагам.
— Когато миналата седмица се скарахте с Бриджит… какъв беше поводът?
— Хайде, Кенън. Това няма нищо общо!
Кенън се прозя и изпъна ръце напред. Кейлъб бе загубил представа за времето. Единственият прозорец в стаята беше на вратата.
— Попитах Хенри — каза Кенън. — Понеже двамата с него сте стари приятели, сетих се, че той трябва да знае.
— Значи сигурно ви е казал истината.
— Когато сте го направили, смятали ли сте да го пазите в тайна от нея цял живот? Интересува ме какво сте си мислили…
— Не знам.
— Тя е искала да има деца — продължи Кенън. — А вие — не. Но не сте искали и да го обсъждате. Така че просто сте отишли и сте го направили, докато тя е била извън града. Така ли стана?
— Горе-долу — призна неохотно Кейлъб. Не искаше да обяснява, не искаше да разкрива пред Кенън, че това не беше егоистичен акт. Беше го направил заради двамата. Беше го направил заради децата, които никога нямаше да се родят и нямаше да го обвиняват за наследеното.
— И после, по-късно, сте ѝ казали. А тя не го е приела добре.
Кейлъб не отговори. След малко чу Кенън да изключва записващия касетофон.
— А какво ще ми кажете за баща си и за месеците, които вие и майка ви сте прекарали в „Лангли Портър“? Или за времето на вашето изчезване. Разказахте ли ѝ и за това?
Кейлъб лежеше неподвижно, слушаше кардиомонитора и мечтаеше да го забави. Чакаше честотата на пулса му да падне до онази степен, когато Кенън щеше да разбере, че е припаднал. Кенън обаче седеше до него също така абсолютно неподвижен и мълчалив. Трябваше да му се признае — беше търпелив.
— Дали Бриджит е разбрала как сте се чувствали? — проговори накрая Кенън. — Аз бях там. Веднага след като баща ви го направи. Намерих ви приковани за пода. Вие знаехте ли това?
Краката на стола одраскаха линолеума, защото Кенън го придърпа по-близко до леглото. Наведе се до ухото на Кейлъб и продължи шепнешком, изоставил официалния тон:
— Не знам какъв е бил животът ти преди онзи ден. Но имам добра представа. Видях мазето, видях всичко, което той бе направил за двама ви. Кучешките нашийници, оковите… всичко — каза Кенън. — Не е откачил изведнъж, нали така? Искам да кажа, че няма как да се събудиш една сутрин и да вкопаеш халки в бетонен под, без да си го обмислил преди това.
Кенън се отдръпна, облегна се и помълча. Някакви сенки пробягаха през малкия прозорец във вратата, когато група сестри изтичаха в коридора със скърцане на меки подметки по чистия под.
После отново се наведе:
— Било е подготвяно с години, нали? — шепнеше той. — Мисленето за това е било като чесане на краста. Може и да не го е искал, но не е бил в състояние да му се противопостави. Не е спрял да планира, не е вземал почивка от галерии и представления. Но през цялото това време се е спускал по тайна стълба надолу към ада. А ти и майка ти сте го съпровождали, без значение искали ли сте, или не.