Кейлъб затвори очи зад марлята и се остави да потъне в сенките. Можеше да намери път през тях, беше навигирал през тъмния край на спектъра през по-голямата част от живота си.
— Предполагам, че вече няма да говориш — каза накрая Кенън. — След като те намерих първия път, казаха, че не си говорил цяла седмица. Така че няма проблем… свикнали сме, така да се каже. Точно както би могло да се очаква от Кейлъб Елис… пардон, Кейлъб Мадокс. Но ако се сетиш за нещо, което искаш да споделиш с мен, само кажи на полицаите. Тук винаги ще има двама.
Кенън стана. С едното си око Кейлъб го видя да прибира касетофона в джоба си, да взема палтото си от облегалката на стола и да излиза. Точно когато излизаше, друг мъж се опита да влезе. Но Кенън хвана лекаря за ръка.
— Може ли навън за момент, докторе? — каза Кенън. — Искам да ви попитам нещо.
В мига, в който вратата се затвори, Кейлъб седна в леглото и остави чаршафа да се свлече на кръста му. Свали превръзката от главата си и кървенето около очите му започна отново. Не му пукаше. На гърдите му висеше плетеница от жици към адхезивни електроди. Посегна към кардиомонитора и го изключи. Не искаше да се разнесе аларма, когато отлепи електродите.
Изправи се на треперещи крака. Но можеше да върви.
Омота чаршафа около себе си, отиде при вратата и застана странично на прозореца в нея. Кенън беше с гръб. Пишеше нещо в бележника.
— Десет милиграма — каза той. — Диазепем… п-а-м, м като Майк?
— Точно така.
— И какво прави този… диазепам?
— Това е транквилант. Валиум. Когато го доведоха тук, той крещеше. Наложи се да го успокоим, защото се дърпаше като…
— Такава доза… нали не халюцинира или нещо подобно? Може да разбира въпроси и да им отговаря?
— Разбира се — заяви докторът. Беше същият, чието име Кейлъб не можеше да си спомни. — Е, може да е малко объркан. Все едно говорите с някого, който е пил цяла нощ. Може да не си спомни какво ви е казал.
Кенън кимна и прибра бележника си.
— Добре — каза той. — Имам един последен въпрос.
— Давайте.
— Възможно ли е да си го е причинил сам?
Докторът вдигна поглед от клипборда си и отстъпи крачка назад. Кейлъб се подпря на касата на вратата и се вслуша. В стаята беше студено. Толкова студено колкото бе в кухнята, преди Емелин да го издебне. Помнеше аромата на парфюма ѝ, начина, по който той бе преминал над рамото му и го беше обгърнал като бързо растяща плетеница от лиани.
— Шевовете ли?
— Да… Очите и устата. Може ли някой да направи такова нещо със себе си? Да си зашие клепачите?
Докторът помълча загледан в краката си, докато обмисляше тази възможност. Прокара палец по устните си, затвори лявото си око и дръпна напред единия си клепач. Когато пак погледна Кенън, Кейлъб рязко се отмести от прозореца.
— Устата… би било лесно — проточи накрая докторът. — Ако стоиш пред огледало. Едното око… може би. Но… господи, инспекторе!… Трябва да си напълно откачен.
Кейлъб се върна при прозореца навреме, за да види как Кенън се изкашля в ръката си.
— Не се безпокоя дали е напълно откачен. Това не ми е проблем. Само искам да знам… би ли могъл да го направи?
— Може би.
— Без да му е бил нужен лекар?
— Вече всичко има в интернет. А ако си прекарал много време в болници, можеш да се научиш с гледане. Самият възел не е кой знае какво.
— А шевовете на двете очи еднакви ли са?
— Моля…?
— Шевовете — повтори Кенън. — Бяха ли еднакви на двете очи?
— На дясното беше малко неравен — замислено каза докторът. — Но на устата и лявото око бяха идеални.
— Имате ли снимки?
— Парамедиците трябва да са направили. В линейката.
Кенън извади портфейла си. Кейлъб се притисна към ръба на вратата, като гледаше през квадратния прозорец с едното си око.
— Това е картичката ми. Виждате ли там имейл адреса ми? Искам онези снимки да ми бъдат изпратени до разсъмване!
— Добре — обеща докторът. — Но вижте… неравни шевове? Това може да се дължи на всичко. Той се е блъскал в разни неща, падал е. Може възлите да са се разхлабили, може нещо да е скъсал…
Кенън го гледаше.
— Попитах ви дали е възможно да го е направил той — повтори Кенън. — И вие не казахте „не“.
Докторът го изгледа в отговор и кимна.