Колата му беше в гаража, но нямаше ключове за нея. Дори да бяха у него обаче, не мислеше, че да шофира сега е добра идея. Кенън щеше да поиска общо издирване и всяка патрулна кола в града щеше да се оглежда за него. Също така изключено бе и да се прибере у дома. Там със сигурност вече бяха хората на Кенън и претърсваха къщата — събираха улики в пластмасови пликове, правеха снимки. Излезе от паркинга на най-ниско ниво от страната на Карл стрийт, пресече трамвайната линия и тръгна пеша надолу по „Аргуело“. Вървеше на север, към парка. Беше без сако, а чорапите му подгизнаха още след първата пряка.
Придържаше се към сенките в близост до редицата къщи, а веднъж, когато мина полицейска кола, се наложи да приклекне зад паркиран миниван. Отне му петнайсет минути да намери каквото търсеше. Мотоциклетът беше поне десетгодишен — евтин спортен модел, който и като нов не би впечатлил никого. Беше паркиран между джип и очукана хонда под огромната сянка от короната на кедрово дърво на Фредерик стрийт. Беше подпрян на пачия си крак, без да е заключен.
Коленичи до мотоциклета, напипа жиците между блока на предния фар и кормилото и ги проследи до пластмасовия кожух. Продължи да ги проследява с ръце, докато пръстите му опряха в трижилния съединител. Пластмасата беше толкова стара, че заключващият клип се счупи, когато го разтвори.
Нямаше значение.
Кейлъб извади кламер от джоба на панталона си. Още преди да излезе от лабораторията, го беше счупил до нужната дължина. Сега го изви в U-образна форма. Беше научавал по нещо полезно във всяка калифорнийска институция, в която бе пребивавал: гимназията, „Бъркли“, „Станфорд“. Но този номер дължеше на интенданта на психиатрията „Лангли Портър“, който му бе позволил да го следи тайно в продължение на двата месеца, през които майка му беше седяла на тъмно и бе плакала между операциите.
Вкара огънатия кламер в „женския“ куплунг и чу запалването на мотоциклета да прецъква еднократно. На дясната му ръка все още имаше лейкопласт от абоката. Откъсна парче и фиксира кламера на място, за да не се измъкне по време на карането. Изправи се, яхна мотоциклета и вдигна пачия крак.
Машината запали от първия опит.
Шест сутринта, а дъждът нямаше и намерение да спира.
Лежеше на матрака, гледаше петната от влага по тавана и слушаше как камионът за събиране на боклук изпразва контейнерите в уличката зад хотела. На спускане по Еди стрийт в сърцето на Тендърлойн бе забелязал поне десетина подобни хотела. Но офисът на „Кобърн Армс“ светеше, а човекът зад армираното стъкло прие заплащане в брой, без да задава въпроси.
След като плати за стаята, на Кейлъб му останаха триста и петдесет долара. Банкоматът на Кастро стрийт имаше дневен лимит за теглене, така че до утрешния ден нямаше да може да тегли повече. Разбира се, ако междувременно Кенън не наложеше запор на сметките му. Нямаше представа за мащаба на операцията и колко широка мрежа щеше да хвърли инспекторът. В стаята му имаше телевизор, който обаче не работеше. Всъщност кинескопът му беше счупен и предишните наематели на стаята бяха използвали изтърбушената кутия вместо кошче за боклук. Така че сега бе натъпкан с празни бутилки от уиски и използвани игли от спринцовки. Както и навити на масури окървавени парчета тоалетна хартия.
Беше му толкова студено, че единственото, на което беше способен, бе да се вмъкне в мръсното легло. Обви се с твърдите одеяла и остана да лежи, треперейки. Беше изморен и можеше да заспи веднага, но знаеше какво ще се случи, ако го направи: ще чуе задавените писъци на Бриджит и ще я види завързана за стола. Страхуваше се, че затвори ли очи, ще види лицето ѝ. Нямаше да може да понесе, ако то е насечено като лицето на майка му… нарязано и оставено за Кенън.
Или щеше да види Кенън… седящ в мрака и осветен единственото от червеното око на записващия касетофон.
Беше невъзможно полицията да е намерила негови косми на втория етаж на „Хаас-Лилиентал“. Не, наистина беше невъзможно. Но щом една бутилка Berthe de Joux можеше да намери пътя от заключената му лаборатория до заключената му къща, то и един косъм можеше да се озове навсякъде.
Погледна към прозореца. През струящия дъжд се виждаше мигащата светлина на боклукчийски камион. Чудеше се къде ли е Бриджит. Питаше се какви ли са раните ѝ. Съвсем скоро тя щеше да започне да говори. Поведението на Кенън подсказваше, че още не бе казала нищо. Може да беше в шок или под въздействието на силни успокоителни. Да крещи неразбрано, да припада и да забелва очи. А може и изобщо да не бе идвала в съзнание. Но съвсем скоро щеше да им разкаже за Емелин. Трябваше да им каже.