Когато се добра до „Галерия 17“, тя беше празна. В средата на квадратната зала имаше голяма пейка. На всяка стена висяха окачени по пет картини. Веднага забеляза интересуващата го в далечния десен ъгъл.
Ако в залата имаше часовник, той със сигурност вървеше назад. Защото това просто не можеше да е истина. Всяка друга галерия, покрай която бе минал, беше ярко осветена, но в тази две от халогенните лампи липсваха. Светлината тук беше тежка и медена като светлината на свещи. Тръгна бавно към картината и подът сякаш започна да се издига. Беше като да вървиш по движещ се тротоар. Не искаше да я вижда и дори не искаше да се приближава до нея.
Все пак прекоси стаята и застана право пред нея.
Бриджит беше права — той я бе нарисувал почти точно. Но това беше заради видяното в „Хаас-Лилиентал“… Емелин, подпряна на възглавниците, го гледа да си тръгва. Не помнеше да е виждал тази картина преди. Залата започваше да се върти, стените се приближаваха и отдалечаваха, сякаш току-що бе преполовил бутилка абсент. Само картината оставаше неподвижна.
Беше Емелин, легнала на кушетка върху тънък дюшек. Устните ѝ бяха леко разтворени, а изражението на спокойна тъга се получаваше заради ъгъла на веждите и наклона на очите ѝ. Жената на картината лежеше в затворническа килия вместо в имение. Подът беше от плочи, в разкъсванията на дюшека пробиваше слама. С изключение на тези подробности, неговата скица беше точно копие на тази картина. А Емелин беше точно копие на жената, която Джон Сингър Сарджънт бе нарисувал през 1917 година. Стомахът на Кейлъб се сви в замръзнал юмрук.
Редом с картината на стената имаше стъклен плакет.
Залитна назад и се опря в пейката в средата на залата, където седна с лице към картината.
Трябваше да се хване за ръба на пейката, за да не падне по лице на пода.
— Вече затваряме.
Погледна странично, изненадан.
Беше жената, която му даде брошурата. Не я беше чул да влиза в галерията. Беше се облякла в червен шлифер и държеше чантичката си под мишница. Няколко ключа на ключодържател висяха на розова лента. Тя пресече стаята и седна на пейката, като остави метър разстояние помежду им.
— Тази ли дойдохте да видите? — попита тя, кимвайки към картината.
— Тази.
— И на мен ми въздейства — каза тя. — Толкова е различна от всичките му останали. С изключение може би на просякинята в Париж. Знаете ли я?
Кейлъб кимна — репродукцията, дело на Бриджит, висеше в спалнята му. Беше единственото, което му беше останало от нея.
— И тя е такава — продължи жената, — със същото изражение.
— Изплашена.
— Да — съгласи се тя. — Същото тревожно изражение.
— Коя е тя? — поинтересува се Кейлъб.
Шепнеше, без да откъсва поглед от картината. Не можеше да се насили. Жената до него сви рамене. Шлиферът ѝ изшумоля в тихата галерия. Някъде в далечината се чуваха кънтящите тежки врати, затваряни от охраната.
— Имаше една студентка по изобразително изкуство, която идваше редовно тук преди… шест-седем години. Тя ми разказа историята. Беше я проучила. Но не съм запомнила всичко, което тя знаеше в големи подробности.
— Нищо, каквото си спомняте — подкани я Кейлъб.
— Беше свързано с някаква отравяне… била отровила гост, мисля, на хотел „Палас“, в бара. Където после картината останала. На процеса момичето казало, че било похитено. От някакъв шоумен… сценичен изпълнител на нещо, който я влачел със себе си от щат в щат. Обяснила, че нямала избор заради нещата, които ѝ бил причинил. Ужасяващи неща. Но никой не ѝ повярвал — завърши жената. — И я обесили за стореното.
Говореше тихо, без да поглежда Кейлъб. Той я чакаше да продължи, защото историята явно не беше свършила. И след малко тя продължи:
— Джон Сарджънт бил приятел с нейния адвокат. Направил скицата, когато двамата я посетили в Сан Куентин в нощта, преди да я обесят. Нарисувал я на следващия ден.
— Без да му позира модел?
— Да — прошепна тя. — Защото, когато я рисувал, нея вече я нямало.
Помълчаха минута заради Емелин Понюри, която чакаше да бъде обесена.
— Какво се е случило с нея? — попита Кейлъб. — Драскотините имам предвид.